Прави още няколко крачки и тогава се случва едно от най-необичайните събития, случили се на тази улица дотогава и след това: Джон Ингърфилд се разсмива.
Джон Ингърфилд от Лаймхаус, преминавайки две трети от улицата Крик-Лейн, мърморейки нещо под носа си и гледайки в земята, спира насред платното и се смее; и някакво малко момче, което после ще разказва за това до края на дните си, го вижда и го чува и колкото му държат краката се втурва към вкъщи, за да съобщи удивителната новина, и майка му добре го напердашва заради това, че говори глупости.
Целият този ден Анна се труди героично и Джон й помага, а понякога й пречи. С настъпването на нощта малката болница е готова, три легла са поставени и заети; и ето сега, когато е направено всичко възможно, те с Джон се качват горе в неговите предишни стаи, разположени над кантората.
Джон я въвежда там не без опасения, понеже в сравнение с дома в Блумсбъри те изглеждат бедни и жалки. Настанява я в креслото пред камината, моли я да си почине, а след това помага на старата икономка, която никога не се е отличавала с особена съобразителност, а сега е съвсем обезумяла от страх, да сложи масата.
Анна наблюдава как той се движи из стаята. Тук, където е минал неговият истински живот, той е може би повече приличащ на самия себе си, отколкото в чуждата му светска обстановка; и този прост фон, очевидно го осенява в по-изгодна за него светлина; Анна е поразена, как не е забелязала това по-рано; как не е забелязала, че той е добре скроен, красив мъж. И че съвсем не е стар. Какво, нима всичко е заради лошото осветление? Изглежда почти млад. А и защо да не изглежда млад, след като едва е навършил трийсет и шест, а на тази възраст мъжът е в разцвета си? Анна недоумява защо винаги преди е мислила за него като за възрастен човек.
Над голямата камина виси портретът на един от предците на Джон — същият този мъжествен капитан Ингърфилд, предпочел да встъпи в бой с кралската фрегата, но да не даде своя матрос. Анна мести очи от мъртвото лице на живото и улавя явно сходство между тях. Притваряйки клепачи, тя вижда пред себе си суровия капитан, хвърлящ срещу врага своето предизвикателство и лицето му е същото като на Джон няколко часа по-рано, когато той заявява: „Аз ще остана тук с вас и ще направя за вас всичко, което е по силите ми. Никой от моите хора няма да остане без помощ.“
Джон й поднася стол и в същия миг върху него пада светлината. Тя бегло хвърля поглед към лицето му — силно, сурово, красиво лице на човек, способен на благородни постъпки. Анна се замисля — гледал ли е той някога към някого с нежност; внезапно усеща остра болка; отхвърля тази мисъл като невъзможна; опитва се да си представи как той би изразил нежността си; чувства, че би искала да види на това лице израз на нежност просто от любопитство; размишлява — ще й се удаде ли да пробуди нещо такова някога.
Събужда се от своя размисъл, когато Джон с усмивка й съобщава, че вечерята е готова и те сядат един срещу друг, чувствайки странно смущение.
С всеки изминат ден работата става все по-напрегната; с всеки изминат ден врагът става все по-силен, безпощаден, непреодолим, и с всеки изминат ден, борейки се против него, Джон Ингърфилд и жена му се сближават все повече и повече. В битката за живот се познава цената на единението. За Анна е приятно, чувствайки крайна умора, да повдигне глава и да види, че той е наблизо; приятно й е сред обкръжаващия тревожен шум да чуе гръмогласния му вик.
И, виждайки как красивата фигура на Анна се движи назад и напред, сред ужаса и мъката, виждайки нейните красиви бързи ръце, извършващи своето свято дело, нейните проникващи в душите очи, в които проблясва дълбока нежност; слушайки нейния ласкав чист глас, когато тя се смее, радвайки се заедно с другите, когато успокоява възбудените, когато меко нарежда и кротко умолява, Джон чувства как в мозъка му приплъзват странни нови мисли относно жените въобще и спрямо тази жена в частност.
Веднъж, ровейки из старите чекмеджета, той случайно намира книжка с разкази от Библията с цветни картинки. Любвеобилно преобръща изпокъсаните страници, спомняйки си отдавна отминали празнични дни. Особено дълго разглежда една от картинките, изобразяваща група ангели: струва му се, че у най-младия ангел, с лице, по-малко сурово, отколкото на останалите, открива черти, сходни с тези на Анна. Внезапно го осенява мисълта: как красиво би били да се наведеш и да целунеш нежните крака на такава жена! И помисляйки това, той се възпламенява като момче.
Тъй върху почвата на човешките страдания израстват цветовете на човешката любов и човешкото щастие и разсипват семената на безкрайното съчувствие към хорските несгоди, понеже всичко в света е създадено от Бога с една благородна цел.