Реймънд Чандлър
В планината всичко е спокойно
I
Писмото дойде точно преди обяд, със специална поща, в евтин плик с обратен адрес: Ф. Ш. Лейси, Пума Пойнт, Калифорния. Вътре имаше чек за сто долара, готов за осребряване и подписан от Фредерик Ш. Лейси, и лист обикновена бяла хартия. Беше писмо, писано на машина с няколко задрасквания, което гласеше:
До господин Джон Еванс
Уважаеми господине,
Научих името ви от Лен Естъруолд. Работата ми е спешна и изключително поверителна. Прилагам чек за авансов хонорар. Моля ви, елате в Пума Пойнт в четвъртък след обяд или вечерта, ако това изобщо ви е възможно, регистрирайте се в хотел „Индианска глава“ и ми се обадете на 2306.
Вече цяла седмица нямах никаква работа, но след писмото денят започна да ми се струва прекрасен. Банката, в която можех да осребря чека, се намираше на пет-шест преки. Отидох до там, изтеглих парите, обядвах, извадих колата и потеглих.
В долината беше горещо, в Сан Бернардино още повече, а дори и след като изминах петнайсет мили по стръмния път към Пума Лейк и се намирах на 1500 метра надморска височина, горещината не отслабваше. Бях навъртял четирийсет от общо петдесетте мили виещ се и криволичещ път, преди да усетя някаква прохлада Но истинската прохлада дойде чак когато стигнах езерото и тръгнах по южния му бряг, покрай струпаните гранитни блокове и поляните с лагерите на почиващите. Когато стигнах Пума Пойнт, вече се свечеряваше. Чувствах се гладен като изкормен шаран.
Хотел „Индианска глава“ беше кафява ъглова постройка, разположена точно срещу салона за танци. Регистрирах се, качих куфара си горе и го тръшнах на пода в мрачна, неприветлива стая е овално килимче на пода, двойно легло в ъгъла и нищо върху стените от голи борови греди освен един календар, рекламиращ железария, целият сгърчен от сухото планинско лято. Измих си ръцете и лицето и слязох долу да хапна.
Помещението, което служеше за ресторант и бар едновременно, се намираше до фоайето и бе претъпкано с мъже в спортни дрехи, вонящи на алкохол, и жени по памучни панталони и шорти с кървавочервени нокти и захабени ръце. Някакъв тип с вежди а ла Джон Л. Луис крачеше наоколо с огромна пура, забучена в лицето му. Хилав касиер с воднисти очи и риза с къси ръкави се опитваше да разбере резултатите от конните надбягвания в Холивуд парк от малко радио, пълно със смущения колкото и моето пюре с вода В най-отдалечения и тъмен ъгъл на помещението оркестър от петима пораженци в бели сака и морави ризи се опитваше да заглуши всеобщата дандания.
Погълнах така наречената „стандартна вечеря“, изпих един коняк за похлупак и излязох на главната улица Все още беше съвсем светло, но неоновите лампи бяха запалени и въздухът се огласяше от автомобилни клаксони, пискливи гласове, тракане на топки за кегли и гърмежи откъм стрелбището. Деряха се и мюзикбоксове и зад всичко това дрезгаво и остро бръмчаха моторници откъм езерото. На ъгъла срещу пощата върху синьо-бяла стрелка пишеше „Телефон“. Тръгнах по прашна странична уличка и изведнъж наоколо ми стана тихо и прохладно, а въздухът се изпълни с боров аромат. Пред мен по улицата вървеше едно питомно сърне с кожена каишка на вратлето. Телефонната палата се оказа дървена барака, в чийто ъгъл имаше един автомат, работещ с монети. Затворих се вътре, пуснах монетата в процепа и набрах 2306. Отговори ми женски глас.
— Там ли е господин Фред Лейси? — попитах.
— Кой се обажда, моля?
— Името ми е Еванс.
— Господин Лейси го няма в момента, господин Еванс. Той очаква ли да му се обадите?
Въпросите станаха два на един за нея. Това не ми хареса.
— А вие госпожа Лейси ли сте? — попитах.
— Да. Аз съм госпожа Лейси.
Стори ми се, че гласът й е нервен и напрегнат, но някои гласове винаги звучат така.
— Търся го по работа — казах. — Кога ще се върне?
— Не знам точно. Вечерта, предполагам. Вие какво…?
— Къде се намира хижата ви, госпожа Лейси?
— Ами… в Бол Сейдж Пойнт, на около две мили западно от селото. Вие от селото ли се обаждате. Как…?
— Ще се обадя пак след един час, госпожо Лейси — казах и затворих. Излязох от кабината. В другия край на бараката мургаво момиче по тричетвърти панталони пишеше в някаква счетоводна книга зад малко бюро. Вдигна глава, усмихна ми се и попита:
— Харесва ли ви в планината?
— Чудесно е.
— Много е тихо тук — каза тя. — Добре се почива.
— Ъхъ. Познавате ли човек, на име Фред Лейси?
— Лейси ли? О, да. Съвсем скоро им сложиха телефон. Те купиха хижата на Болдуин. Стоя празна две години, докато те съвсем скоро я купиха. Намира се в края на Бол Сейдж Пойнт, голяма хижа, построена на високото, гледа към езерото. Има прекрасен изглед. Познавате ли господин Лейси?