Шумът в кухнята престана. Двамата с Гертруд се втренчихме един в друг.
— Заминаваш ли? — попитах.
Тя навлажни устни.
— Да ме спреш ли искаш, ченге?
— Нямам такова намерение. Защо заминаваш?
— Тук не ми харесва. Географската ширина се отразява зле на нервите ми.
— Доста внезапно решение, не мислиш ли?
— Случайно да е забранено от закона?
— Мисля, че не. А ти май не се страхуваш от Вебър, а?
Тя не ми отговори. Погледна зад рамото ми. Номерът беше стар и не му обърнах внимание. Зад мен вратата на бунгалото се затвори. Чак тогава се извърнах. Русокосата стоеше зад гърба ми. В ръката си държеше пистолет. Гледаше ме замислено, без особено изражение на лицето. Беше едро момиче и изглеждаше много силно.
— Какво има? — попита. Говореше малко тежичко, с почти мъжки глас.
— Ченге от Лос Анджелис — отвърна Гертруд.
— Така. И какво иска?
— Не знам — отвърна Гертруд. — Подозирам, че не е истинско ченге. Не се изхвърля много.
— Така — повтори Ана. Отмести се встрани от вратата, но не сваляше пистолета от мен. Държеше го така, сякаш този род вещи не я притесняват — ама никак не я притесняват. — Какво искаш? — попита гърлено.
— На практика всичко — рекох. — Защо си вдигате чукалата?
— Това вече беше обяснено — отвърна спокойно русата. — Заради географската ширина. На Гертруд не й понася.
— И двете ли работите в „Индианска глава“?
— Без значение — отсече тя.
— Какво, по дяволите — обади се Гертруд. — Да, и двете работехме в хотела до тази вечер. Сега напускаме. Нещо да имаш против?
— Губим време — рече русата. — Виж дали има пистолет.
Гертруд остави куфара на пода й ме опипа. Намери пистолета, а аз от все сърце я оставих да ми го вземе. Тя стоеше и го гледаше, бледа и притеснена. Блондинката й нареди:
— Остави пистолета отвън на земята и прибери куфара в багажника. Запали колата и ме чакай.
Гертруд вдигна куфара отново и се отправи покрай мен към вратата.
— Така до никъде няма да стигнете — рекох. — Ще се обадя по телефона и ще завардят пътя. Оттук надолу има само две шосета и двете лесни за засади.
Русокосата леко повдигна хубавите си светлокафяви вежди.
— А защо някой би искал да ни спре?
— А ти защо държиш този пистолет?
— Не знаех кой си — отвърна момичето. — Дори и сега не знам. Върви, Гертруд.
Гертруд отвори вратата, после ме погледна и стисна устни.
— Приеми един съвет, ченге, и се омитай оттук, докато все още можеш — промълви тя тихо.
— Коя от вас видя ловджийския нож?
Двете бързо се спогледаха, после се обърнаха към мен. Погледът на Гертруд беше втренчен, но не приличаше на виновен.
— Аз съм пас — каза тя. — Изобщо не разбирам за какво говориш.
— Добре — казах. — Знам, че вие не сте го пъхнали там, където беше. Още един въпрос. Колко време се бави, докато донесеш кафето на господин Вебър онази сутрин, когато трябваше да носиш обувките на поправка?
— Губиш време, Гертруд — нетърпеливо се обади русата. Или поне толкова нетърпеливо, колкото изобщо беше способна. Не бе от притеснителните.
Гертруд не й обърна внимание. В очите й се четеше напрегнат размисъл.
— Достатъчно, за да донеса едно кафе.
— Но те имат кафе в ресторанта.
— Беше престояло. Отидох до кухнята да му направят ново. Донесох му и няколко препечени филийки.
— Пет минути?
Тя кимна.
— Там някъде.
— Кой още беше в ресторанта освен Вебър?
Момичето ме изгледа, без да мига.
— По това време, ако не се лъжа, никой. Не съм сигурна Май някакъв довършваше късната си закуска.
— Много ти благодаря — рекох. — Постави пистолета внимателно на верандата, не го хвърляй. Можеш да го изпразниш, ако желаеш. Нямам намерение да убивам никого.
Тя се усмихна съвсем леко, отвори вратата с ръката, с която държеше пистолета, и излезе. Чух я как слезе по стълбите, после багажникът на колата се затръшна. Чух и завъртването на стартера. Моторът запали и лекичко забръмча.
Русото момиче отиде до вратата, извади ключа и го пъхна от външната страна на ключалката.
— Не желая да убивам никого — каза тя. — Но ако се наложи, ще го сторя. Моля те, не ме принуждавай.
Тя затвори вратата и ключът се превъртя в ключалката. Стъпките й слязоха от верандата Вратата на колата се затръшна и моторът изръмжа. Гумите тихо свистяха, докато се спускаха надолу между бунгалата А после шумът от радиоапаратите погълна и този звук.
Стоях и оглеждах бунгалото. После го обиколих. Вътре нямаше нищо, на което да не му е мястото там. Малко боклук в една кутия, неизмити чашки от кафе, тиган, пълен с утайка Нямаше книжа и никой не беше оставил историята на своя живот, написана върху хартия.