Той измъкна оръдието от кобура и го постави на тезгяха. Граничарски колт, който с положителност тежеше колкото куфар. Мъжището го уравновеси върху ръката си, подхвърли го и го улови още докато се въртеше. После го пъхна обратно в кобура и побутна към мен моя 38-ми калибър.
— По работа ли си тук, господин Еванс?
— Не съм сигурен. Повикаха ме, но все още не съм се свързал. Нещо поверително.
Той кимна. Очите му бяха замислени. Бяха станали по-дълбоки, по-студени и по-тъмни отпреди.
— Отседнал съм в „Индианска глава“ — додадох.
— Нямам намерение да ти се бъркам в работата, синко. Тук при нас няма престъпления. Най-много някое сбиване или пиян шофьор от летовниците. Може и някои юнаци на мотоциклет да разбият бунгало, колкото да преспят и задигнат храна, но истинска престъпност нямаме. В планината няма мотиви за престъпления. А и хората тук са кротки.
— Да — рекох. — И в същото време, не.
Той леко се наведе напред и се взря в очите ми.
— Ето сега, например — продължих, — имате убийство.
Нищо особено не се промени в лицето му. Огледа ме сантиметър по сантиметър. Посегна към шапката и я лепна на тила си.
— Какво рече, синко? — попита спокойно.
— В източния край на селото, малко след павилиона за танци, зад голямо паднало дърво лежи прострелян мъж. Прострелян е в сърцето. Пуших там близо половин час, преди да го забележа.
— Така ли? — процеди той. — След Спикър Пойнт, значи? Край Таверната? Това ли е мястото?
— Точно така — потвърдих.
— Бая временце ти е трябвало, докато ми съобщиш. — Очите му не бяха вече дружелюбни.
— Преживях шок — отвърнах. — Трябваше ми малко време да дойда на себе си.
Той кимна.
— Сега ние с теб ще отидем до там. С твоята кола.
— Нищо няма да излезе — рекох. — Тялото е преместено. След като го открих, тръгнах към колата си и някакво японче с пистолет изскочи иззад един храст и ме цапардоса Двама души отмъкнаха тялото в една лодка и отплаваха. Сега там няма и следа от него.
Шерифът отиде и се изплю в плювалника. После плювна малко и върху печката и сякаш зачака да зацвърчи, само че беше лято и печката не гореше. Той се обърна, прочисти си гърлото и рече:
— Може би е по-добре да си идеш вкъщи и да си полегнеш малко. — После здраво стисна юмрук. — Нашата цел е летовниците да прекарват приятно при нас. — Стисна и двата си юмрука и ги натъпка дълбоко в предните джобове на летните си панталони.
— Добре — отвърнах.
— Тук нямаме никакви япончета с пистолети — дрезгаво заключи шерифът. — Разкарали сме ги всичките.
— Виждам, че тая работа не ти хареса — рекох. — А какво ще кажеш за една друга? Някакъв мъж, на име Вебър, беше прободен с нож в гърба в „Индианската глава“. В моята стая. Някой, когото не видях, ме цапардоса с тухла по главата и докато бях в безсъзнание, този Вебър го намушкали. Ние с него разговаряхме. Вебър работеше в хотела. Беше касиер.
— Казваш, че това станало в твоята стая?
— Ъхъ.
— Доколкото разбирам — замислено рече Барън, — присъствието ти се отразява доста нездравословно на града ни.
— Май и това не ти хареса, а?
Той поклати глава.
— Не. Това също не ми хареса. Стига, разбира се, да нямаш и някой труп, който да приложиш.
— Не е у мен — рекох, — но мога да изтичам да ти го донеса.
Той посегна и сграбчи ръката ми с едни от най-здравите пръсти, до които съм се докосвал.
— Би ми било ужасно неприятно, ако си с всичкия си, синко — каза. — Но, така или иначе, ще те придружа. Нощта е толкова приятна.
— Разбира се — отвърнах, без да помръдна. — Човекът, за когото дойдох да работя тук, се нарича Фред Лейси. Съвсем наскоро е купил хижа на Блу Сейдж Пойнт. Хижата се нарича „Болдуин“. Човекът, когото намерих мъртъв на Спикър Пойнт, се наричаше Фредерик Лейси, според шофьорската книжка в джоба му. Има още много неща, но ти не желаеш да те безпокоят с подробности, нали?
— Сега ти и аз — каза шерифът — ще отидем в хотела. Имаш ли кола?
Отвърнах, че имам.
— Това е чудесно — рече той. — Няма да я използваме, но ми дай ключовете.
VII
Мъжът с тежките рунтави вежди и затъкнатата в уста пура се облягаше на затворената врата и нито продумваше, нито даваше вид, че възнамерява да го стори. Шериф Барън седеше, прекрачил един стол, и наблюдаваше как лекарят, чието име беше Мензис, преглежда трупа. Аз пък стоях в ъгъла, където ми беше мястото. Лекарят бе ъгловат мъж с изпъкнали очи и жълтеникаво лице, което за разнообразие почервеняваше на бузите. Пръстите му бяха кафяви от никотин и общият му вид не създаваше впечатление за чистота.
Той издуха цигарен дим в косата на мъртвеца, претъркули го върху леглото и го опипа тук-там. Даваше си вид на човек, който знае какво върши. Ножът бе измъкнат от гърба на Вебър и лежеше на леглото до него. Беше къс нож с широко острие, от ония, дето се носят в калъфи, прикрепени отстрани на колана. Имаше тежък предпазител, запечатил раната след нанасянето на удара, поради което кръвта не беше избила по дръжката. По острието обаче имаше много кръв.