Намирах се в продълговата стая с много прозорци, чиито пердета не бяха първа младост. Имаше голяма камина, индиански черги, две кушетки с избелели кретонени покривки, още люлеещи се столове, не много удобни. На стената висяха чифт еленови рога с по шест разклонения.
— Фред още не се е прибрал — каза госпожа Лейси отново. — Не знам какво го е задържало.
Кимнах. Тя имаше бледо, напрегнато лице и тъмни, доста рошави коси. Беше облечена в аленочервено сако с две редици медни копчета, сиви панталони от трико и сабо на бос крак. На врата й имаше огърлица от мътен кехлибар и тъмнорозова кариока в косите. Беше на около трийсет и пет, следователно бе твърде късно да се научи как да се облича.
— По работа ли търсите мъжа ми?
— Да. Той ми писа да дойда тук, да отседна в хотел „Индианска глава“ и да му се обадя по телефона.
— О! В „Индианската глава“, значи — каза тя, като че ли това означаваше нещо. После кръстоса крака, но очевидно не й харесаха, защото ги разкръстоса отново. Наведе се напред и подпря длъгнестата си брадичка с ръка. — Вие с какво се занимавате, господин Еванс?
— Частен детектив съм.
— Ами тогава… да не е за парите? — попита бързо.
Кимнах. Стори ми се неангажиращо. Обикновено се отнасяше за пари. Поне със сигурност за стоте долара в джоба ми.
— Разбира се — каза жената. — Естествено. Ще пийнете ли нещо?
— С огромно удоволствие.
Тя отиде до малко дървено барче и се върна с две чаши. Отпихме. Наблюдавахме се над ръбовете на чашите си.
— „Индианската глава“ — подхвана жената. — Отседнахме там за два дена, когато пристигнахме. Докато почистят хижата. Била е необитаема цели две години преди да я купим. Нямате представа как се мърсят.
— Сигурно — промърморих.
— Казвате, че мъжът ми ви е писал? — Сега тя гледаше в чашата си. — Предполагам, че ви е разказал историята?
Предложих й цигара. Посегна, но после тръсна глава Сложи ръка върху коляното си и я завъртя, изгледа ме изпитателно, отдолу нагоре.
— Беше малко неясен — рекох. — На някои места.
Тя ме погледна изпитателно, аз също я погледнах изпитателно. Лекичко издишах в чашата си, докато се запоти.
— Хм, мисля че няма смисъл от тайнственост — започна жената, — макар че знам за тези неща много повече, отколкото Фред предполага. Той, например, не знае, че съм видяла писмото.
— Което ми изпрати ли?
— Не. Което получи от Лос Анджелис, с доклада за десетдоларовата банкнота.
— А как го видяхте? — попитах я.
Тя се изсмя, без да й е много смешно.
— Фред е прекалено потаен. Грешка е да си прекалено потаен с жена. Хвърлих му един поглед, докато той беше в банята. Измъкнах го от джоба му.
Кимнах и отпих още малко от чашата си. Рекох:
— Ъхъ. — Това не ме обвързваше кой знае колко и бе добра идея, поне докато не знаех за какво си говорим. — Но как разбрахте, че е в джоба му? — попитах.
— Току-що го му го бяха дали в пощата. Аз бях с него. — Тя се изсмя, този път малко по-весело. — Видях, че в него има банкнота и че е от Лос Анджелис. Знаех, че беше изпратил една от банкнотите на свой приятел, който е експерт по тези неща. И, разбира се, досетих се, че писмото е някакъв отчет. И не се излъгах.
— Май Фред не се прикрива много добре — рекох. — Какво пишеше в писмото?
Тя лекичко се изчерви.
— Не знам дали трябва да ви казвам. А и не съм сигурна дали сте детектив и дори, че името ви е Еванс.
— Е, това поне може да се уреди без насилие — отвърнах. Станах и й показах достатъчно, за да й докажа. Когато седнах отново, кученцето се приближи и задуши маншетите на панталона ми. Наведох се да го потупам по главата и се сдобих с една шепа лиги.
— Ами, пишеше, че банкнотата била прекрасна изработка. Особено хартията — била, на практика, идеална. Но при сравнение под микроскоп имало много дребни разлики в регистрацията. Какво значи това?
— Това значи, че банкнотата, която е изпратил, не е била произведена в държавна печатница. Други нередности?
— Да. На черна светлина — да пукна ако знам това пък какво е — като че имало известна разлика в състава на мастилата. В писмото обаче добавяха, че за просто око фалшификатът бил практически недоловим. Щял да заблуди всеки банков експерт.
Кимнах. Това бе нещо, което изобщо не бях очаквал.
— От кого беше писмото, госпожо Лейси?
— Беше се подписал Бил. На проста хартия. Не знам кой го е писал. О, да, имаше още нещо. Бил пишеше, че Фред трябва незабавно да уведоми полицията, защото парите били толкова сполучливи, че щели да направят сума бели, ако много от тях навлязат в употреба. Но, разбира се, Фред не би желал да действа по този начин. Може би тъкмо за това ви е повикал.