Тя дойде до вратата с мен.
— Да — рече. — Точно така изглежда Фред.
Беше затворила кученцето в къщата и стоеше навън сама, докато обръщах колата и потеглях. Господи, колко самотна изглеждаше!
IV
Лежах по гръб на леглото, въртях безцелно цигарата в ръка и се опитвах да реша защо трябваше да се навирам в тази история, когато на вратата се почука. Обадих се. Влезе момиче в работна униформа. Носеше някакви пешкири. Имаше тъмночервеникава коса, оперено, добре гримирано лице и дълги крака. Тя се извини, остави няколко пешкира и тръгна да си ходи, като ми хвърли страничен, изпълнен с пърхане на мигли поглед.
— Здравей, Гертруд — казах, колкото да се намирам на работа.
Тя се спря, тъмнорижата й глава се обърна, а устата й бе готова да се усмихне.
— Откъде знаете името ми?
— Не го знам. Но една от камериерките се казва Гертруд. Исках да разговарям с нея.
Тя се облегна на рамката на вратата. Държеше пешкирите в ръка, а погледът й бе станал ленив.
— Ъ-х-ъ?
— Тук ли живееш, или си дошла само за лятото?
Устните й презрително се свиха.
— Бих казала, че не живея тук. Как не, с тия шантави планинци! Не, категорично не живея тук.
— И добре ли си прекарваш?
Тя кимна.
— И не се нуждая от никаква компания, господине. — Прозвуча така, сякаш очакваше да я разубедя.
Гледах я известно време, после казах:
— Разкажи ми за ония пари, дето ги бяха скрили в обувката.
— Кой си ти? — студено попита тя.
— Казвам се Еванс. Детектив съм от Лос Анджелис — отвърнах и се усмихнах много широко. Много хитро.
Лицето й леко застина. Дланта, която държеше пешкирите, се сви и ноктите задраскаха по плата. Отдръпна се от вратата и седна на един стол до стената. В очите й се четеше тревога.
— Ченге — прошепна — Какво става тук?
— Не знаеш ли?
— Чух само, че госпожа Лейси оставила някакви пари в обувката, на която искаше да сложат подложки. Аз ги занесох на обущаря, но той не е откраднал парите. Аз също, между другото. Нали си ги е получила, какво иска повече?
— Не обичаш ченгетата, а? Аз май съм те виждал някъде.
Лицето й застина.
— Слушай, ченге, имам си работа и си я върша. Не ти искам помощта. И не дължа никому нито цент.
— Разбира се — рекох. — Когато взе онези обувки от стаята, веднага ли ги занесе на обущаря?
Тя рязко кимна.
— Никъде ли не се отби по пътя?
— А защо да се отбивам?
— Аз не съм бил тук и не знам.
— Не съм се отбивала, освен да кажа на господин Вебър, че излизам по поръчка на клиент.
— Кой е господин Вебър?
— Помощник-управителят. Прекарва по-голямата част от времето си в ресторанта.
— Висок блед тип, който записва всички резултати от надбягванията?
Тя кимна.
— Да.
— Ясно — рекох. Драснах кибрит и запалих цигара. Вторачих се в момичето през дима. — Благодаря ти много, много — рекох.
Тя се изправи и отвори вратата.
— Не си спомням да съм те виждала — каза, като ми върна погледа.
— Сигурно има няколко от нас, които не познаваш — отвърнах.
Тя се изчерви и ме изгледа зверски.
— Винаги ли сменят пешкирите толкова късно в този хотел? — попитах, колкото да се намирам на приказка.
— Голям хитрец си, а?
— Е, опитвам се да оставям такова впечатление — усмихнах се скромно.
— Ама не се получава — каза тя с внезапно загрубяла интонация.
— Някой да е пипал тези обувки освен теб? След като ги взе?
— Не. Казах ти, че само спрях да се обадя на господин Вебър… — Тя млъкна изведнъж и се замисли. — Отидох да му донеса чаша кафе — продължи. — Оставих ги на бюрото му, до касата. Откъде, по дяволите, да знам дали някой не ги е пипал? И какво значение има, щом са си получили мангизите обратно?
— Виждам, че хич не ти се иска да те питам за това. Разкажи ми за Вебър. Отдавна ли е тук?
— Прекалено отдавна — отвърна тя с неприязън. — Никое момиче не може да мине твърде близо до него, ако разбираш какво искам да кажа. За какво говорех?
— За господин Вебър.
— Господин Вебър да върви по дяволите, ако разбираш какво искам да кажа.
— Защо, на теб трудничко ли ти е да го разбереш?
Тя се изчерви отново и каза:
— И съвсем неофициално, ти също върви по дяволите!
— Ако разбирам какво искаш да кажеш. Момичето отвори вратата, хвърли ми една полуядосана бърза усмивка и излезе.
Стъпките й отекнаха надолу по коридора. Не я чух да спира пред никоя друга врата. Погледнах часовника си. Беше девет и половина.