Намерих някъде шапката си, наложих я внимателно, прибрах пистолета под мишницата и се затътрих към вратата. Завъртях дръжката, изгасих лампата, излязох, заключих вратата след себе си и пуснах ключа в джоба си.
Минах по тихия коридор и се спуснах по стълбите към рецепцията. Древен, вече хванал мухъл нощен администратор, четеше вестник зад гишето. Дори не ме погледна Надзърнах в ресторанта. Същата шумна тълпа бучеше край бара. Същият нещастен оркестър береше душа в ъгъла. Типът с пурата и странните вежди се занимаваше с касата. Очевидно бизнесът вървеше добре. В средата на дансинга се клатушкаше двойка летовници. Всеки крепеше чаша над рамото на партньора си.
V
Излязох от вратата на фоайето и свих вляво по улицата, където бе паркирана колата ми. Но не стигнах много далече. Спрях, обърнах се и отново влязох във фоайето. Облегнах се на тезгяха и попитах администратора:
— Може ли да говоря с камериерка на име Гертруд?
Той замислено премига над очилата.
— Смяната й свършва в девет и половина. Вече си е отишла.
— Къде живее?
Вторачи се в мен, но този път без да мига.
— Струва ми се, че ти е хрумнала неподходяща идея — рече.
— Ако имам идея, тя със сигурност не съвпада с твоята-отвърнах.
Той потърка брадичката си и оплакна лицето ми с погледа си.
— Случило ли се е нещо?
— Аз съм детектив от Лос Анджелис и работя много тихо, когато хората ми осигуряват такава възможност.
— Тогава по-добре е да се срещнеш с господин Холм — каза старецът. — Той е управителят.
— Виж какво, уважаеми. Това е едно много малко местенце. Най-лесното е да тръгна по улиците и да започна да питам за Гертруд из барчетата и ресторантите. Бих могъл да си измисля причина. Все нещо ще ми хрумне. Ти обаче би ми спестил време, а нищо чудно и да не дадеш на някой да пострада И то лошо да пострада.
Дъртакът сви рамене.
— Легитимирайте ми се, господин…
— Еванс.
Показах му документите си. Той се взира в тях дълго, след като ги беше изчел, после ми върна портофейла и се завзира във върховете на пръстите си.
— Струва ми се, че е отседнала в лагера „Уайтуотър“.
— Как й е фамилното име?
— Смит — рече той и ми отправи лека, стара и много изнемощяла усмивка. Усмивката на човек, видял твърде много на този свят. — Или, може би, Шмид.
Благодарих му и отново излязох на тротоара. Изминах около половин пряка и хлътнах в едно шумно барче да пийна нещо. Върху подиум в дъното се клатушкаше оркестър от трима. Пред него имаше малък дансинг и няколко оцъклени двойки се връткаха насам-натам с отворени усти и безизразни физиономии.
Обърнах едно уиски и попитах бармана къде се намира лагерът „Уайтуотър“. Той отвърна, че бил в източния край на града, половин пряка назад, на пътя, дето започвал от бензиностанцията.
Върнах се за колата си, пресякох селото и намерих пътя. Бледосин неонов надпис със стрелка сочеше посоката. Лагерът „Уайтуотър“ се оказа купчина бараки, кацнали на склона на хълма, с канцелария отпред. Спрях пред канцеларията. Обитателите седяха на мъничките си веранди и слушаха портативни радиоапарати. Нощта изглеждаше мирна и спокойна. В канцеларията имаше звънец.
Позвъних и едно момиче по къси панталонки излезе и ми каза, че госпожица Смит и госпожица Хофман живеели в едно бунгало доста отдалечено от останалите, защото момичетата спели до късно и се нуждаели от тишина. Разбира се, по време на сезона винаги било многолюдно, но тяхното бунгало — наричало се „Лека нощ“ — било тихо и се намирало отзад и малко вляво. Много лесно съм щял да го намеря. Техен приятел ли съм?
Отвърнах, че съм дядото на госпожица Смит и се заизкачвах сред сбутаните бунгала нагоре по склона към края на боровата горичка. Най-отзад имаше дълга купчина дърва и в двата й края — по едно малко бунгало. Пред онова вляво бе паркиран двуместен автомобил със запалени габарити. Висока блондинка слагаше куфар в багажника. Косата й бе завързана със синя кърпа, а тя бе облечена със син пуловер и сини панталони. Или достатъчно тъмни, за да изглеждат сини. Бунгалото зад нея светеше, а на малката табелка, която висеше от покрива, пишеше „Лека нощ“.
Русокосата влезе в бунгалото, като остави багажника отворен. През открехнатата врата се процеждаше мътна светлина. Безшумно се изкачих по стълбите и влязох вътре.
Гертруд тъкмо затваряше капака на един куфар върху леглото. Русокосата не се виждаше, но я чух да трополи откъм кухнята на малкото бяло бунгало.
Бях се вмъкнал съвсем безшумно. Гертруд затръшна капака на куфара, вдигна го и го понесе. Чак тогава ме видя. Лицето й силно пребледня и тя се закова на място, стиснала куфара в ръка. Устата й се отвори и много бързо произнесе през рамо: „Ана — achtung!“