— Нямаме кой знае какъв избор, Грейс — уморено каза Айслин.
Каквото и да бе съдържала зелената напитка, ефектът му започваше да изчезва. Умората се завръщаше в тялото ми и костите ми натежаха. Канех се да попитам дали мога да се върна в стаята си, когато Айслин въздъхна и предложи:
— Можем да го обсъдим пак по-късно. Утрото почти настъпи. — После подкани с жест Финли и Изи: — Хайде, момичета, време е за вечерната обиколка.
Без да кажат и дума, двете по-млади Бранник се насочиха към вратата. Докато наблюдавах оттеглянето им, правех планове да се промъкна обратно в стаята и да си поговоря дълго и напоително с Торин. В този миг обаче Айслин стисна рамото ми като в менгеме:
— Върви и ти, София.
— Какво?
— Всички Бранник под осемнайсет години трябва вечер да патрулират из територията на базата.
Подаде ми нещо. Трябваха ми няколко секунди да осъзная, че стискам сребърен кол. Примигнах неразбиращо. Айслин разтегли устни в ужасяваща усмивка:
— Добре дошла в семейството.
Глава 6
— Следователно нищо не може да те отърве от задължението да патрулираш? Нито сериозната травма на главата, нито фактът, че си разбрал преди няма трийсет минути, че си част от семейството, да не говорим, че съответно нямаш никакъв опит с оръжията? — попитах Изи и Финли, когато се срещнахме при задната врата.
След думите на Айслин мама се бе опитала да спори с нея и да ми спести излизането. Каза й, че: а) все още дори не съм осъзнала напълно какво значи да съм част от Бранник, и б) доста съм преживяла напоследък, затова няма да е зле да си почина в леглото. Както и да хапна.
В отговор Айслин ми предостави… десет минути за бърз душ, някакви стари дрехи на Финли и бутилка със зелена течност с аромат на бор. Душът ме бе освежил, макар водата да бе хладка. Дрехите ми бяха твърде тесни, ръкавите и крачолите им — прекалено дълги, но бях доволна, че съм се отървала от собствените си мръсни и опушени одежди, които носех още в абатство Торн. Пъхнах сребърния кол в една от гайките на колана си с надеждата, че няма да ми пресече някоя артерия. После отпих няколко глътки от зелената напитка. Вкусът й бе все така противен, но от нея се почувствах значително по-добре.
Сега си пийнах още малко.
— Сигурна съм, че дори и без глави пак щеше да се наложи да излезем на обиколка — изсумтя Изи.
Усмихнах се, с което си спечелих сърдит поглед от Финли.
— Ясно ми е, че ще ти е трудно да свикнеш, нали разни феи и прочее са ти вършили мръсната работа… Тук обаче действаме така — отсече тя и ми тикна една черна раница в ръцете.
— Моля ти се! Явно не си срещала живи феи през живота си, щом мислиш, че биха вършили нещо мръсно — отвърнах аз.
— Срещали сме достатъчно феи! — избухна Финли, но бе свила глава между раменете си, заради което Изи я изгледа любопитно.
Карай да върви. И без това си имах достатъчно собствени семейни проблеми. После обаче се сетих, че на практика Изи и Финли също са част от семейството ми. Демони от бащина страна, ловци на магически същества — от майчина. Нищо чудно, че се бях озовала в такава каша!
Финли се обърна към вратата, която бе заключена с няколко отделни ключалки, всичките — с различни механизми. Завъртя секретните брави на първите две, третата отключи с ключ, който носеше на врата си, и накрая откачи веригата най-отгоре.
— Леле, обзалагам се, че ви трябва поне половин час да си отворите шкафчетата в училище! — подхвърлих.
— Не ходим на училище — отвърна Изи, а гласът й бе така сериозен и скръбен, че не посмях да й кажа, че само съм се пошегувала.
Финли натисна с рамо вратата, която се отвори със зловещо скърцане. Излязохме на двор, който приличаше на тренировъчна площадка за нинджи. Имаше две гимнастически греди, разположени на около метър и осемдесет от земята. Видях лост за набиране и здрава метална клетка в самия край на разчистеното пространство. Близо до тях имаше няколко мишени. В едната бяха забити стрели, във втората няколко страховити на вид ножа, а в трета бяха забучени шурикени.
Дворът бе заобиколен от дървета, а отвъд тях се виждаха очертанията на други постройки. Изи проследи погледа ми и обясни:
— Палатките. Базата е построена през трийсетте години на миналия век, когато членовете на семейството все още били много. Често са се събирали тук. Ние им викаме Големите браннишки сре…