— Направо откачи? — подсказах й.
— Напълно — потвърди тя. — А после научих, че съм бременна и… Е, останалото го знаеш. Непрекъснатото местене и криенето.
— Само че не си се криела от татко. — Най-после и последното парче от пъзела си дойде на мястото. — В абатство Торн татко спомена, че си имала причина винаги да си в движение.
Беше споделил и друго — че все още обича майка ми. Искаше ми се да й го спомена, но нещо ме спря. Може би защото се надявах, че баща ми ще успее сам да й го каже.
— Нямах представа как ще реагира семейството ми на новината, че ще родя дете от магьосник, което ще наследи силите му. При това не просто магьосник, ами демон. Сега разбирам, че може би е трябвало да им дам възможност, но тогава се страхувах. Освен това бях много млада. Божичко бях само с шест години по-голяма, отколкото си ти сега. Това е ужасяващо. — Повдигна леко рамо и бутна с него главата ми. — Моля те, недей да ме правиш баба след шест години, става ли?
Изсумтях:
— Повярвай ми, след всичките ми проблеми с момчета, сериозно обмислям да отида в манастир.
— Е, това е добра новина — отвърна по същия начин тя.
Останахме дълго на онзи дънер. Разговаряхме, провесили крака над поточето, докато слънцето се издигна високо над главите ни. Когато тръгнахме обратно към базата, вече се чувствах малко по-добре. Е, не че животът ми внезапно се бе превърнал в застлана с рози пътека, но поне бях получила някои отговори.
Когато стигнахме къщата, Изи и Финли бяха навън и изпълняваха домакинските си задължения — в браннишки вариант. Изи пренареждаше мишените на тренировъчната площадка (аз все още я наричах „двора на нинджите“, с което карах Изи да се залива от смях). Финли пък бе в плевнята до площадката и точеше ножове.
— Можеш да й помогнеш — предложи Айслин, веднага щом я открих.
Беше в подземието и сменяше чаршафите на походните легла там. Зачудих се защо ли си прави труда, но реших да не питам.
— Ако не е проблем, по-добре да не пробвам. Не съм много добра с ножовете — казах й. — Няма ли някаква друга работа за мен? Нещо не така… смъртоносно?
Айслин пъхна една възглавница в калъфка, сви рамене и отвърна:
— Можеш да идеш във военната зала и да прегледаш материалите, които сме събрали за „Хеката“ и Касноф. Да провериш дали всичко е точно и дали не сме пропуснали нещо.
А, да. Документи. Книги. Никакви предмети с остри ръбове. Идеално.
— Отивам. Благодаря.
Тръгнах нагоре по стълбите, но след мъничко спрях:
— А, да. И, ъ-ъ-ъ… Благодаря, че ми позволи да остана тук. След всичко, което сте преживели заради мен.
Тя само ме изгледа неразбиращо, затова побързах да обясня:
— Финли ми разказа какво се е случило с останалите Бранник. Каза, че не биха загинали, ако ти си била водачката.
Стоях в горната част на стълбището, обгърната от неловка тишина, докато Айслин внимателно се вглеждаше в мен. Имаше същите очи като майка ми и затова се чувствах още по-странно по време на съсредоточения й оглед. Накрая обаче тя каза единствено:
— Ти си част от семейството.
На това нямаше какво да отвърна. Кимнах леко и продължих към горния стаж.
Военната зала не бе станала по-подредена или по-малко депресираща от вчера насам. Десетина минути рових из документите на масата и в големите тежки кашони на пода, но не намерих материалите, свързани с „Хеката“. Изнервена, въздъхнах дълбоко.
— Проблем ли има? — измърка вече познат копринен глас.
Пренебрегнах Торин и се насочих към купчината бележници, струпани до кушетката.
— Съжалявам за онова, което казах по адрес на баща ти сутринта — извини се той. — Беше подло и нехарактерно за мен.
Продължих да не му обръщам внимание.
— Пленничеството в това огледало е изключително изнервящо. От време на време си го изкарвам на околните. Извинявам се още веднъж. А сега, ако желаеш, мога да ти помогна в търсенето.
С пълното съзнание, че вероятно ще съжалявам за решението си, прекосих стаята и отметнах платнището. Както и предния път, той седеше по турски на масата и ми се усмихваше.
— Огледалце, огледалце на стената — започнах аз (всъщност казах нещо доста по-грубо, но на вас ще ви го спестя), — къде са материалите за „Хеката“?