Торин изсумтя обидено:
— Не е вярно! Никога не греша! — Плъзна се от масата, а погледът му отскочи към Изи. — Никога.
След тези му думи Изи прекоси стаята с няколко широки крачки и рязко спусна платнището над огледалото.
— Можеш да ме покриваш, колкото пожелаеш, Изолда! — приглушено заяви Торин. — Това не променя нищо.
Изи трепна и за секунда изражението й се промени. Не се сдържах и попитах:
— За какво става въпрос?
Тя обаче само поклати глава и коленичи на пода до мен.
— Нищо. Поредните глупости на Торин. Е, намери ли онова, което търсеше?
— Не съм напълно сигурна — отговорих и обърнах на първата страница в папката.
„Алексей Касноф е роден през 1916 г. в Санкт Петербург (който тогава се е наричал Петроград), в семейството на Григорий и Светлана Касноф, и…“
Преди да прочета нещо повече, из къщата се разнесе мощно думкане.
Изпуснах документите.
— Какво беше това, по дяволите?
Изи се намръщи и се изправи.
— Нямам идея. Мисля, че някой чука на входната врата, но… Тук никога не идват посетители.
Двете заедно изхвърчахме от военната зала и се озовахме в коридора. Айслин бе застанала на вратата — едната й ръка бе поставена върху бравата, а в другата стискаше голяма кама. Майка ми бе плътно зад нея. В гърдите ми магията се развилия и буквално започна да вие. Каквото и да имаше отвън, притежаваше голяма сила.
Айслин бавно и предпазливо отвори вратата и осъзнах, че съм била права.
На прага — по-висок, възмъжал и значително по-уморен, отколкото го помнех от последната ни среща — стоеше Кал.
А на него се бе облегнал мъж със светла кожа, покрита с гневни тъмнолилави татуировки. Баща ми.
Глава 9
Джеймс! — ахна майка ми, след което всички започнаха да говорят едновременно и за известно време настъпи пълен хаос.
— Какво става тук? — излая Айслин.
В същия момент Изи ме хвана за ръката и попита:
— Кои са тези?
— Това е… това е баща ми — произнесох с пресекващ глас, а после се втурнах покрай Айслин и му се метнах на врата.
Той също ме прегърна, но в ръцете му нямаше сила.
— Софи — измърмори с лице, заровено в косата ми. — Софи.
Толкова бе хубаво, че ги виждам двамата с Кал — чак бе трудно за вярване. Притиснах се силно към него и сълзите ми намокриха яката на ризата му.
— Значи си добре — проплаках. — Добре си!
Той се разсмя дрезгаво:
— Горе-долу. И всичко благодарение на Кал.
Отдръпнах се назад да го огледам. Очите му бяха силно зачервени и като цяло изглеждаше ужасно. Лилавите татуировки по кожата му бяха все така грозни както в нощта на Очистването, когато ги бе получил.
Обаче бе тук и това беше най-важното. Хвърлих поглед към Кал, който все още се въртеше несигурно до баща ми.
— Ти също си добре — казах меко.
Той се усмихна или по-точно изви леко устни в онази своя крива усмивка, която приличаше повече на тик.
— Да — бе краткият му отговор, но в тази единствена дума бе вложен огромен смисъл.
Заляха ме облекчение и щастие и пристъпих напред с намерението да прегърна и него. В последния момент обаче се отказах и само стиснах леко ръката му.
— Радвам се.
Той сложи за миг горещата си загрубяла длан върху моята. Усетих, че се изчервявам, затова се обърнах пак към баща си:
— Как стигнахте дотук? Къде бяхте?
— Не може ли да обсъдим това на някое не така… преходно място? — попита той и обхвана с жест коридора.
Имах чувството, че всеки момент отново ще избухна в сълзи. „Преходно“. Божичко, само как ми липсваше!
Сигурна съм, че Айслин се канеше да му откаже, но майка ми пристъпи напред:
— Разбира се. Може да поговорим във всекидневната.
Двамата приковаха погледи един в друг и останаха така за известно време. По принцип всеки уважаващ себе си тийнейджър би се отвратил от подобна сцена между родителите си, но аз се усмихнах.
Както и останалите стаи в къщата на Бранник, всекидневната бе почти празна. Имаше диван, който бе в съвсем малко по-добро състояние от кафявия ужас във военната зала. Баща ми и Кал седнаха на него, аз се разположих от другата страна на татко, майка ми се настани на облегалката на дивана точно до мен, а Айслин и Изи останаха на прага.