Но и тази сутрин Айслин въздъхна и отговори:
— Не. Нищо.
— А може би това е хубаво — отбеляза Дейзи, докато мажеше препечената си филийка с масло. — Може би всички просто са… са се разотишли.
Сега, когато вече не бе демон, Дейзи нямаше нищо общо с магическите същества. Преди Касноф да я превърнат в такова, тя била съвсем обикновено момиче. Напълно разбирах желанието й да остави зад гърба си всичко, свързано с магическия свят.
Дейзи наклони глава и я отпусна на рамото на Ник. Е, може би не съвсем всичко. Радвах се, че Дейзи е до Ник. След онова, което бе преживял, той се нуждаеше от нея. Въпреки това в очите на Ник имаше нещо особено, мрак и тревога. Заради тях се съмнявах, че с него всичко ще е наред, независимо дали е контролиран от Касноф, или не.
Някъде отвън се разнасяше характерния звук от удара на метал в метал. Следователно Финли и Изи вече бяха станали и тренираха. Реших да се присъединя към тях — не да размахвам меч, а да правя заклинания, които те да парират.
За тях щеше да е полезно упражнение, а и за мен щеше да е добре да съм заета с нещо, вместо да си седя в стаята и да си спомням отново и отново онази последна нощ в „Хеката“.
Тъкмо се канех да стана и да отида при тях, когато в кухнята се втурна баща ми. Той все още бе по пижама, което бе изключително необичайно за него. Баща ми никога не слизаше за закуска, без да е напълно облечен. От друга страна, горнището на пижамата му имаше специално джобче с носна кърпа вътре; може би това се броеше за приемливо облекло?
Баща ми държеше някакъв лист хартия и се взираше в него с разширени очи.
— Джеймс — подхвърли Айслин, — днес ставаш доста късно. Грейс още ли спи?
Баща ми вдигна поглед и мога да се закълна, че се изчерви.
— Хм-м? А, да. Ами всъщност, ъ-ъ… Както и да е, да се върнем към належащия въпрос.
— Остави татко на мира — обърнах се към Айслин. — В момента британецът у него дава на късо.
Вместо да съм отвратена и потресена, изпитвах особено задоволство при мисълта, че родителите ми са толкова… уф, както и да е (добре де, признавам, че леко ме втрисаше от близостта им). Но сдобряването им бе единственото хубаво нещо, което бе произлязло от цялата тази ужасна каша. Е, това и че спасихме света, много ясно.
Баща ми тръсна глава и повдигна листа в ръката си.
— Не съм дошъл да обсъждаме личния ми… живот. Дойдох заради това писмо. Пристигна тази сутрин, изпращат го от Съвета.
Рязко изправих гръб на стола си:
— Съвета ли? Ама за онзи Съвет ли говориш? Той вече не съществува! Да не си сбъркал нещо? Сигурно става дума за Съвета за най-подходящата зърнена закус…
— София! — спря ме баща ми с поглед.
— Съжалявам. Шашнах се.
— Разбирам те, скъпа — каза той с лека усмивка. — И ако трябва да съм напълно честен, мисля, че имаш основания.
След което ми подаде листа, който се оказа официално писмо. Адресирано бе до баща ми, но още в първия абзац забелязах името си. Оставих го на масата, да не би някой да забележи как треперят ръцете ми.
— Сова ли го донесе това нещо? — измърморих. — Моля те, кажи ми, че е дошло…
— Софи! — възкликнаха едновременно почти всички присъстващи.
— Стига, Мерсер — каза Арчър и въздъхна раздразнено.
Поех си дълбоко въздух и започнах да чета. Когато стигнах средата на страницата, спрях и очите ми се разшириха. Сърцето ми лудо биеше. Погледнах отново към баща си:
— Ама те сериозно ли?
— Да, така смятам.
Прочетох отново думите.
— Мили боже и всички ангели!
Глава 34
Излязох от колата. Чакълът под краката ми изхрущя. Вгледах се в къщата, която се издигаше в края на алеята.
— Е? — запита баща ми, след като се измъкна от седалката до шофьора.
Арчър и Джена слязоха от задната и застанаха от двете ми страни.
Вдигнах слънчевите очила на главата си и заявих:
— Ами по-добре изглежда. Е, все още е зловещо и странно, но в нормални граници. Както си беше преди.
„Хеката“ блестеше с прясно боядисана фасада. Прозорците бяха поправени. Папратта от двете страни на входа отново беше яркозелена и някой бе ремонтирал дупката в предната веранда. Но дърветата край училището все още бяха безжизнени и почернели, а тревата сивееше.