Феята със зелените крила се намръщи отново:
— Само че имаш цяла година, преди да навършиш възраст за колеж, нали така? Доколкото знам, такава е системата. А ако не отидеш в „Прентис“, къде тогава? Човешките гимназии не изглеждат подходящи.
Още веднъж си поех въздух.
— Знам и именно с това е свързано моето второ условие. Искам отново да отворите „Хеката“. Не като интернат, не като място за наказание. Искам да бъде такова, каквото с било някога — убежище. Училище за всички магически същества, които искат да бъдат тук. Макар че, честно казано, след изминалата година желаещите едва ли ще са много. Все пак може да опитаме. Това са моите условия.
За кратко останах така, със стиснати в скута си ръце. Припомних си отново Кал и думите му: „Всичко е наред, всичко е наред“, докато стените на ямата се сриваха над него и го погребваха. Той бе дал живота си, за да спаси моя. Трябваше да го уважа по някакъв начин. А пък той искрено бе обичал „Хеката“. Вярваше в училището, грижеше се за него и го смяташе за свой дом. Най-малкото, което можех да направя, бе да го възродя.
Заради Кал.
Затова, когато вещицата ме погледна право в очите и каза „Съгласни сме“, не почувствах нито страх, нито съжаление. Само удовлетворение.
Излязох от залата и видях майка ми и баща ми, Джена и Арчър, които ме чакаха. Преди някой да каже каквото и да било, хванах родителите си за ръцете и ги помолих:
— Можем да говорим, докато пътуваме обратно. Сега имам нужда да остана за малко насаме, става ли?
Баща ми стисна дланта ми в отговор, а с другата си ръка прегърна мама през кръста.
— Разбира се.
— Няма проблем — съгласи се Джена.
— Щом имаш нужда — добави Арчър.
Оставих ги и излязох навън, на предната веранда. Дървените стъпала изскърцаха, докато слизах към поляната пред сградата. Отидох до един от дъбовете, облегнах се на него и се вгледах в училището.
Все още бях там, когато усетих някакво присъствие до себе си. Елодия се носеше във въздуха, съвсем близо до мен. Червената й коса се развяваше край лицето.
— Здрасти — поздравих тихо.
— Значи, ти ще бъдеш голямата шефка, а?
Отворих уста с намерението да подхвърля нещо заядливо, но не ми хрумна нищо.
— Да, така е — казах само.
— Несъмнено ще си добра. Но ако някога споменеш, че съм го казала, ще те убия.
— Така да бъде — казах аз и се разкикотих.
В продължение на няколко дълги минути я наблюдавах как гледа къщата. След това съвсем тихо промълвих:
— Ако вече си готова да те… Как да кажа… да те освободя — сега вече мога да го направя. Или поне така си мисля.
Елодия се обърна към мен. Краката й се носеха само на сантиметри над земята:
— И къде ще отида?
— Нямам представа.
— Ти ще… — започна тя, но веднага млъкна.
Ако не я познавах така добре, щях да реша, че е нервна. После изведнъж започна да движи толкова бързо устните си, че не успях да разбера пито една дума.
— А-а, дай малко по-бавно! Не съм чак толкова добра в четенето по устните.
Тя се приближи още малко към мен:
— Казах, че ако ще останеш в „Хеката“, аз… бих искала и аз да остана.
— Ама сериозно ли? Искаш да си свързана с мен завинаги? Защото, ако смяташ, че ще те пусна отново в тялото си дори за секунда… По-добре си помисли пак!
— Ама аз не искам пак да влизам в тялото ти — отвърна тя и лицето й се разкриви в гримаса. — Уф, това прозвуча отвратително. Както и да е. Просто искам да остана тук, поне засега.
— И защо?
Тя рязко вдигна ръцете си във въздуха.
— Защото си ми приятелка! Сега доволна ли си? Защото, докато помагах на теб и бандата загубеняци през последните няколко седмици… уф, забавлявах се. Или поне се забавлявах повече, отколкото смятах за възможно — като се има предвид, че съм мъртва.
Странно, но се трогнах.
— Разбирам те, Елодия — казах възможно най-меко. — А и честно казано, при мисълта да изчезнеш напълно ми… — Гърлото ми изведнъж се стегна. Опитах се да прикрия изблика на емоция с кашлица. — Но не можеш да останеш свързана с мен завинаги. Не е честно спрямо никоя от двете ни.
— А има ли възможност да прехвърлиш някак връзката? — попита тя. — Всички други призраци тук са свързани с острова. Можеш ли да направиш това за мен?