Выбрать главу

Известно е, че Бог, в лицето на някои от Високите Представители на Йерархията на Учителите, наричана още Бялата Ложа или Бялото Братство, винаги е разговарял под различна форма с отделни по-издигнати в духовно отношение представители на човешкия род и чрез тях се е опитвал да пренасочи вниманието на хората от суетата на земното им съществуване към Вечния живот или към живота на духа. Защото животът във физическото тяло е краен и ограничен, а животът на духа е безкраен и неограничен. Това, обаче, зависи от самите хора и всеки, който поне малко се е усъмнил в смисъла на неспирното преследване на илюзията за земна слава и богатство, вече е на правия Път. Този Път, Пътят към Истината и Живота, отдавна е бил указан на човеците и са били поставени основните му жалони, но хората винаги искат да бръкнат с пръст в раната, за да се уверят и поради тази причина се дава все нова и нова информация, за да могат и глухите, и слепите да разберат и да се обърнат с лице към правилната посока.

Възможно е много от хората да не възприемат веднага посочените обстоятелства, но те трябва да знаят, че Истината, т.е. действителните познания за същността и еволюцията на Света, много пъти е била давана на човечеството от посочените Учители, но винаги според нивото на съзнание и готовността за възприемането й от страна на хората през дадената епоха. Едва ли някой, обаче, може да се надява, че Истината за Съществуващото може да бъде разбрана изцяло, до край или по точно до самия й връх, защото краят на тази Истина, доколкото има такъв, действително се губи безкрайно далеч във висините на духовното усъвършенстване. Върхът или краят на познанието за Истината трябва да се намира в най-пречистената или най-извисената част на областта на духовното, ако условно възприемем това най-общо деление на всичко съществуващо на материално и духовно. Смята се, че градациите в тънкостта или духовността на материята и енергията са безкрайно много или без край, както е неограничено и усъвършенстването на всички духовни качества или духовното извисяване. Крайно е само падението, свързано със загрубяване на духа и тялото и със снижаване на духовността. Достигнала до дъното на бездната, такава загуба на духовност може да предизвика унищожаване на Индивидуалността или на специфичната обвивка на монадата, която прави всяка отделна монада единствена по рода си, уникална, макар че по рождение всички монади са идентични. Тази обвивка представлява придобитите и наслоени през многобройните превъплъщавания или животи опит и знания за природата на Света, както и натрупаните резултати (последици) от извършените благи или зли дела и помисли. Тези последици или следствия, обозначавани като карма, за които все някога ще трябва да заплатим, се трупат върху гърба ни, т.е.върху аурата ни, непрекъснато, с всяка преминала през главата ни мисъл и с всяко помръдване на пръста, т.е. с всяко извършено действие, налагащо зараждането или привеждането в изпълнение на равно по сила и противоположно насочено (към нас самите) противодействие. Ако мисълта или действието са имали добронамерен характер, то и възникналото противодействие ще бъде от подобен характер. Но ако замисълът и действието са били злонамерени или продиктувани от желание за отмъщение, то и следствията им ще бъдат печални и служещи за урок. Великите Учители на човечеството много пъти са се опитвали да спестят на хората този твърде продължителен и изпълнен със страдания път на усъвършенстване, основаващ се на горчивия опит от грешките, като са им давали в завършен вид правилата, по които те трябва да живеят, за да избегнат страданията, но малцина са им повярвали и са ги приемали. Това обикновено е ставало под формата на Послания до по-напреднали в духовно отношение хора или чрез предварително подготвени и изпратени да се родят в дадено общество и епоха Напреднали Духовни Същности, каквито са Основателите на всички известни духовни Учения, превърнати в религии. Но с отдалечаването си във времето от своя Първоизточник, тези Учения постепенно са се отклонявали все повече от първоначалната Идея на своя Създател и вместо да послужат като основа за едно по-нататъшно развитие и усъвършенстване на съдържащите се в тях Истини, те са се превърнали в догми, неподлежащи на изменение, а създателите им — в Божества, на които са се покланяли, вместо да им подражават. Така вместо да бъдат светилник, който да свети на всички, Посланията на Духовните Учители, вече превърнати в религии, са послужили като средство за налагане на определени не духовни интереси и за подтискане и преследване на големи маси хора, обявявани за неверници, еретици, сектанти и пр., макар и по същество да приемат за свой Господ същия Велик Дух, на който се покланят формално и техните противници. Такива религиозни борби на живот и смърт се водят и днес в много от претендиращите за цивилизовани страни по света, което показва, че фанатизмът или повърхностното възприемане само на отделни елементи от дадено духовно Учение, без да се вниква в действителния му замисъл, е най-големият враг на всяка духовност и не може да има нищо общо със заветите на самите Първоучители. Думите „Не дойдох да донеса мир, а меч“ не означават, че трябва да насочим меча срещу ближния си, а че трябва да се отсекат главите на чудовището на егоизма и самолюбието вътре в самите нас, след което ще бъде действително възможно да се превърне този меч в плуг, в оръжие за прогрес, вместо в оръжие, носещо смърт. Но за да стане това Великите Истини за Живота и смъртта, за еволюцията на материята и духа, за същността на Вселената и човека и за целта на неговото съществуване трябва да станат известни на всички и да бъдат прилагани в живота от най-ранна възраст. Когато Пилат е запитал Исус „Що е Истина ?“, той е смятал, че въпросът му е риторичен и няма отговор, макар че Истината, както и Пътят към нея, са били до него, но той не е притежавал необходимите сетива, за да я възприеме. И днес много от хората са по-близо до животинското стъпало на своето развитие, отколкото до Божественото, защото наслояванията от опит и знания върху техните монади са прекалено тънки и включват все още само инстинктивните, животински форми на поведение и някои елементарни прояви на ума, при които предмет на обсъждане е преди всичко собствената личност и нейните чисто физически или емоционални интереси. Едва когато мисленето се насочи преимуществено навън, към свръхличното, вечното, не унищожимото, ще може да се каже, че човекът е прекрачил прага на Божественото и е пренесъл съзнанието си от нивото на физическото и астралното си тяло към нивото на висшите духовни принципи, които са безсмъртни. Това е в дейс