Джордж Винсент бавно отпусна листа. Всички бяха вперили смутени очи в могъщия си шеф.
Той стоеше непоклатим.
Погледът му се спря върху Ласитър.
— Ти си един от заподозрените — отекнаха като изстрели думите му. — Какво можеш да кажеш в своя защита?
— Аз вече разказах на Винсент — отговори спокойно Ласитър. — Той не ви ли каза?
— Аз искам да го чуя от теб, кучи сине! Ти си убил четирима от моите хора. Дори само това е достатъчно, за да те окача на въжето.
— Аз бях нападнат от тези мъже и се отбранявах — каза Ласитър. — Те донякъде сами се застреляха един друг. Искаха да ми отмъкнат парите.
— Или са знаели, че ти си един от негодниците, които са отвлекли Франк Шаткин. Да, мисля, че това е била причината, за да те нападнат.
— Та аз пристигнах в Ел Пасо едва привечер — каза Ласитър. — Има поне един свидетел — човекът от конюшнята, където оставих коня си. Аз съм беглец, дон Габриел. По дяволите, защо никой не иска да ми повярва! В Лордсбург откраднах от една банка близо сто хиляди долара. Мога да го докажа.
— Къде са те?
Ласитър разтвори ризата си и свали кемера си, който носеше на голо.
— Това не са сто хиляди — каза донът. — Къде са останалите?
— На сигурно място — отвърна Ласитър. — Може да се случи така, че да ме спипат. Тогава ще си имам доста добро състояние за времето след пандиза.
Дон Габриел очевидно се колебаеше.
— Би трябвало да сме чули за това — отбеляза той. — Тези неща винаги бързо се разнасят.
— Не и в моя случай — отговори Ласитър. — Потърпевшите мълчат, защото имат основателна причина.
— Разбирам. Въпреки това не ти вярвам. Затворете го пак!
Ласитър обаче реагира светкавично.
През цялото време се бе концентрирал за този момент.
С мощен скок прескочи мраморните стъпала и се хвърли върху дона.
Мъжете изреваха изненадани. Всички наизвадиха оръжията си, но вече беше късно. Не можеха да стрелят по него, без да изложат на опасност шефа си.
Ласитър вече бе изтеглил ножа, който стърчеше от виолетовия пояс около кръста на дон Габриел. Това беше ценна турска кама с извито острие. Цялата й дръжка от слонова кост бе обсипана със скъпоценни камъни.
Върхът й беше остър като бръснач. Ласитър разбра това, когато го допря до гръкляна на противника си.
В залата бе настъпила гробна тишина.
— Не така, сеньор Габриел! — изръмжа Ласитър. — Твърде елементарно си представяте всичко.
— Какво искате? — изпъшка дон Габриел. — Защо правите това?
— Искам само да ви убедя, че нямам никакво намерение да ви убивам. В противен случай сега вече щяхте да сте мъртъв, сеньор.
Дон Габриел отново се поокопити.
— И какво ще постигнете с това? — запита той. — Дори и да ме убиете, вие няма да се измъкнете жив оттук.
— Но аз съвсем не искам да ви убия! — изруга го Ласитър. — Не можете ли, по дяволите, да го проумеете!
Той държеше ножа, опрян до адамовата му ябълка. Острието вече беше одраскало леко кожата му. Приличаше на обикновено порязване при бръснене. Нищо съществено, но по челото на великия дон избиха капки пот. Точно това Ласитър искаше да постигне с атаката си.
— Сега нареди на хората си да излязат навън, сеньор Габриел! Всички до един. Бих искал да остане само Джордж Винсент.
Тексасецът се усмихна някак си поласкан. Вероятно му се нравеше, че дори и могъщият дон си беше получил заслуженото. Мъжете напуснаха залата. Всички те бяха видимо впечатлени, още повече че ужасът от предишното известие здравата ги бе смразил.
— И какво ще правим отсега нататък, майсторе? — запита Джордж Винсент, когато тримата останаха насаме. — Мисля, че трябва постепенно да започнем преговорите. Ти как смяташ?
— Дай ми револвера си! — заповяда Ласитър и след като той му го подаде с известно колебание, освободи дон Габриел от хватката си и каза: — О’кей. Така вече можем да говорим по-спокойно.
Той пъхна револвера и ножа в колана си. Беше целият нащрек, но двамата не предприеха нищо. След малко каза:
— Предлагам да обсъдим всичко на чашка. Вървете пред мен, джентълмени, и нека отидем някъде, където ще се чувстваме по-удобно.
Лицето на дон Габриел се поразведри. Изглеждаше така, сякаш след силна буря слънцето постепенно отново се бе показало на хоризонта.