Влязоха в едно помещение с огромен огледален бар. Като в някой луксозен хотел прислужник, облечен в ливрея, бе вече на тяхно разположение, но махвайки с ръка, донът го освободи.
— Не искаме да ни безпокоят.
Когато прислужникът изчезна, Габриел лично затвори след него тапицираната с кожа врата.
— Мисля, че сега няма кой да ни смущава, мистър Ласитър, и бих искал първо да ви се извиня. Приемате ли извиненията ми?
— Ако не са само трик.
— Имате честната ми дума, Ласитър. Размислих и бих искал да ви направя едно предложение.
— Разбирам — усмихна се Ласитър. — Аз трябва да бъда следващият, на когото ще отрежат главата заради вас. Съжалявам, дон Габриел, но това не би било по вкуса ми. Пък и не е моя работа.
— Можете да спечелите цяло състояние.
— Аз и така не съм бедняк.
Той се преструваше на надменен, но в действителност само изчакваше сгоден момент, за да извърти нещата, както му беше угодно. Може би след известно време все нещо щеше да му хрумне в хода на разговора.
Но този проблем се реши от само себе си.
Навън се чу проточен, смразяващ кръвта писък:
— Джулия! Джулия!
Дон Габриел побеля като смъртник. Джорд Винсент се втурна към прозореца, гледащ към двора, и със замах разтвори и двете му крила.
За по-сигурно Ласитър остана настрана. Възможно беше мъжете навън да не знаят, че тук междувременно бе сключено примирие и всичко се бе променило. При настъпилата бъркотия лесно можеше да се случи така, че някой прекалено усърден юнак да стреля по проклетия чужденец, ако той бъде непредпазлив и се появи на прозореца.
Възбудени гласове долитаха един през друг.
Джулия беше отвлечена. И Ласитър можеше да си представи за коя Джулия ставаше въпрос.
Касаеше се за Джулия Габриел, дъщерята на могъщия дон Габриел, за когото подозираха, че е един от най-хитрите негодници на целия Запад.
Междувременно Ласитър вече се съмняваше дали това е наистина така. Терорът очевидно идваше от съвсем друга посока.
Дон Реймънд Луис Габриел стоеше изправен, като замръзнал.
Погледът му бе вперен в празното пространство.
— Моята Джулия — прошепна той. — Моята малка Джулия! О, боже мой… Тези изверги! Тези проклети зверове! — и в безпомощна ярост сви юмруците си.
Ласитър само повдигна рамене. Всяка дума би била излишна. Габриел наистина предизвикваше у него съжаление.
Той вече бе загубил трима от най-верните си хора, обезглавени от някаква зловеща банда убийци, а сега и дъщеря му беше в ръцете на тези престъпници.
— Донеси я, Ортега! — каза Джордж Винсент на някого през прозореца. След това се обърна към шефа си: — Вие сам чухте, дон Габриел.
Потънал в мрачните си мисли, донът кимна разсеяно. После през стройното му тяло внезапно премина тръпка. Очите му изпускаха искри.
— Аз ще се боря, Джордж. Събери всички мъже! Обявявам война на Ел Пасо.
Джордж Винсент само поклати глава, без да отговори.
В стаята се втурна един мексиканец. Той несъмнено беше куриерът, тъй като ясно му личеше, че дълго време здравата е препускал.
— Висеше на седлото на коня ми — съобщи той, задъхвайки се от умора. — Влязох за малко в магазина, за да си купя тютюн. Когато излязох отвън, тази бележка висеше на седлото. Аз…
— Добре, Ортега — прекъсна Джордж възбудения поток на думите му. — Върни се обратно при другите. Кажи им, че трябва да запазят пълно спокойствие! Това е важно, Ортега.
След това тримата отново останаха сами. Винсент държеше в ръката си листа, донесен от куриера. Краищата му бяха потопени в кръв.
— Прочети го! — каза дон Габриел.
Джордж Винсент зачете с монотонен глас: „Ние знаехме, че дъщеря ти ще се върне скоро от пътешествието си. Тя ти беше писала за това, но ние хванахме писмото й. Сега вече си загубен, Габриел. Но все още можеш да спасиш дъщеря си! Нужно е само да заплатиш. Като за начало искаме 100 000 долара. Знаем, че можеш без особени усилия да събереш толкова. Изпрати един куриер с парите. Ще приемем това като знак на добра воля от твоя страна. В полунощ човекът ти трябва да бъде при развалините на старата мисия. Там той ще получи нови указания. Трябва да дойде сам! Ще следим много стриктно за всичко. Ако исканията ни не бъдат изпълнени точно, дъщеря ти няма да доживее до сутринта.“ Джордж Винсент бавно отпусна листа.
— Това би ме раздразнило — спонтанно реагира Ласитър.
— Не говориш сериозно, нали? — произнесе Винсент. — Ясно ли ти е, че става дума за банда убийци?
— Имам това предимство, че мене те все още не ме познават — каза Ласитър и се усмихна. — Въпросът е в това, дали ще ми се доверите, дон Габриел. Ще го направите ли?