Но точно тогава Ласитър се озова при него. Той строши с върха на ботуша си китката му и ръката му се изви неестествено назад и нагоре.
Беше зловеща гледка. Едновременно с това изтрещя изстрелът, предназначен за Ласитър.
Мъжът изкрещя с широко отворени, ужасени очи, политна назад и притисна с две ръце раната в простреляното си тяло.
Но Ласитър не го погледна вече. Със следващата си бясна атака той се насочи към малкия, жилав французин.
За щастие той беше пил твърде много. Не бе в състояние да реагира достатъчно бързо и в безпомощното си отчаяние само вдигна ръце, когато Ласитър се нахвърли върху него.
— Моля ви — запелтечи Гада. — Моля ви, недейте…
Побелял от ужас, той бе отстъпил назад до стената.
Ласитър го сграбчи за гушата и му взе револвера. След това обра пистолетите и ножовете и на двамата, които вече бяха мъртви.
Гада се беше облегнал на стената, бял като платно. Цялото му тяло се тресеше и той не се осмеляваше да помръдне от мястото си.
— Аз мислех, че ти…
— Къде е Джулия? — рязко го прекъсна Ласитър.
Той не биваше да губи никакво време. Не знаеше дали изстрелът не е бил чут. Останалите убийци може би вече бързаха насам.
— Там, оттатък — едва успя да продума Гада и посочи вратата, водеща към залата за екзекуции, където бяха първоначално. — Аз, аз ще ти покажа…
Ласитър го хвана като заек за врата и го раздруса яко.
— Хайде, върви напред! Имаш ли ключ?
— Той е на вратата.
Ласитър го блъсна пред себе си. В залата на ужасите все още гореше една лампа и едва сега той успя да види съвсем ясно цялата тази зловеща картина.
В края на помещението, в тъмната му част, се намираше една врата, която Ласитър преди това не бе забелязал.
В ключалката й стърчеше ключ.
Той така трескаво го завъртя, че едва не го счупи. Опомни се, овладя се. По дяволите, точно сега не биваше да си изтърва нервите. Все още всичко висеше на косъм. Всеки момент тук, в Подземието, можеха да изникнат и другите убийци. Тогава шансовете на Ласитър отново щяха да се сведат до минимум. А също и шансовете на Джулия.
Най-сетне той успя да отвори с трясък тежката, обкована с желязо врата. Надникна в малкия затвор.
Дъщерята на Габриел седеше върху леглото. Тя се бе свила на кълбо и бе скрила глава в ръцете си.
Пред погледа му проблесна червеникавата й коса и той забеляза, че роклята й бе разкъсана. По кожата на момичето ясно личаха следи от удари.
Дива ярост избухна в гърдите му. И това за един кратък момент отклони вниманието му.
Малкият, жилав Гада посегна и със светкавична бързина извади от колана му един от револверите, които Ласитър бе отмъкнал.
— Върви по дяволите, ти…
Искаше да стреля, но Ласитър беше по-бърз от него. Той не се нуждаеше от револвер, нито пък от някакво друго оръжие. Достатъчни му бяха юмруците.
Цапардоса го по главата и „доктор“ Гада се свлече на земята като ударен от гръм.
Ласитър отново прибра револвера. С един поглед установи, че на първо време няма защо да се страхува от Гада.
Той пристъпи в подземния затвор.
— Джулия, аз…
Тя се метна встрани и насочи острите си нокти към лицето му. Очите й горяха с убийствен огън.
— Махай се, мръсник такъв! Остави ме на мира!
Това бяха очи на човек, загубил разсъдъка си. Ласитър разбра веднага какво означаваше тази отбрана. Разбра го по разкъсаната й рокля и по следите от брутални удари по лицето й. Сигурно беше изтърпяла много ужаси, бедната. Въпреки това Ласитър не биваше да проявява никакво състрадание.
Той блъсна встрани ръцете й, хвана я здраво и яко я разтърси.
— Джулия, опомни се! Аз съм Ласитър, приятел на баща ти. Тук съм, за да ти помогна. Аз…
Тя го погледна неразбиращо. Разсъдъкът й, изглежда, отказваше да възприеме правилно всичко това.
— Какво каза, човече? Къде е баща ми?
В този момент Ласитър дочу стъпки и ругатни и пусна Джулия.
На вратата на стаята за екзекуции се появи един от убийците. Той държеше в ръцете си къса пушка и я надигна за стрелба.
Проклятие! Това съвсем не беше истинско оръжие, а рязана пушка за сачми.
Мъжът изобщо не успя да изправи хоризонтално двойната й цев. Куршумът на Ласитър го улучи точно по средата на челото. Въпреки това в предсмъртната си агония убиецът натисна спусъка. Разнесе се страхотен трясък, който отекна в цялото подземие. Човек с право можеше да се уплаши, че ще му се спукат тъпанчетата на ушите.
Всичко, случило се през последните няколко минути тук, в това подземие, се струваше на Ласитър като някакъв кошмар.
Но беше действителност. Ужасяваща истина, пред която вече никой не можеше да си затваря очите.