Сега всяка секунда беше скъпоценна. Оттук нататък долу щеше да се разрази борба на живот и смърт. Вече нямаше да има пощада. От нито една от страните.
Джулия се бе свлякла върху леглото. Тя лежеше там напълно неподвижна, като мъртва. Ужас разтърси Ласитър.
Дали не я бе улучила някоя сачма?
Не. За щастие тя беше жива.
Инстинктивно бе потърсила убежище в припадъка. Изтощените й нерви не бяха издържали докрай целия този ужас.
Ласитър не изгуби и секунда.
Той повдигна Джулия от леглото и я метна на раменете си.
Трябваше да изчезва от Подземието на смъртта, защото скоро тук щеше да настъпи истински ад.
Но как да намери пътя за навън?
Той грабна рязаната пушка на мъртвия бандит и отдели известно време, за да извади от чантата му мунициите.
После с Джулия на рамо излезе от стаята. В неизвестността.
6.
Ласитър прескочи мъртвия, който бе изникнал така ненадейно с рязаната си пушка. Момичето, все още в безсъзнание, лежеше преметнато върху лявото му рамо.
Той пресече стаята за екзекуции и зловещата картина премина пред очите му като в някакъв кошмар. Всичко това беше така чуждо на обичайната действителност и все пак бе самата истина.
Никога нямаше да забрави тези ужасни картини.
Гада тъкмо се бе размърдал на земята. Все още замаян, жилавият французин впи изцъклените си очи в него.
— По-добре изобщо не опитвай! — изръмжа му Ласитър и закрачи нататък.
Но накъде трябваше да продължи? Намираше се в една дълга подземна галерия, слабо осветена от няколко лампи. Но светлината водеше само в една посока.
Това беше пътят, който поемаха убийците, напускайки Подземието на смъртта. В противен случай там нямаше защо да светят лампи.
Сега от тази посока до ушите на Ласитър достигна шум. Убийците напредваха насам. Сега те щяха безмилостно да се впуснат да гонят него и дъщерята на Габриел.
Ласитър пое в противоположната посока. Трябваше да продължи да се движи нанякъде. Това беше единственият му шанс.
С големи крачки, но без излишно бързане, навлезе в тъмнината на подземната галерия. Много скоро достигна до едно място, където тя се разклоняваше в две посоки. Той нямаше как да види това, но го почувствува. Продължи да се движи пипнешком напред. Просто в посока, която му подсказваше инстинктът. В случая нямаше никакъв смисъл да размишлява твърде дълго. Ако съдбата пожелаеше, щеше или да го спаси, или да го погуби. Ласитър не можеше да направи нищо друго, освен да се остави на късмета си.
Далеч зад него се разнесоха силни викове. По тях той разбра, че мъжете не бяха много.
Бандата вече може би значително бе намаляла. С трима от тях окончателно се беше справил. Четвъртият, Гада, бе ударен здравата. Доколкото Ласитър можеше да прецени умопобъркания им главатар, вероятно щеше да накаже със смърт и „доктора“.
Ласитър продължи да се движи все така напред, в неизвестността на мрака. Нямаше и най-малката възможност да се ориентира. Можеше да разчита само на инстинкта и на късмета си.
Това подземие сякаш нямаше край. Отдавна вече му беше станало ясно, че се намира в лабиринт от галерии. Но нямаше и най-малката представа накъде извеждат те. Знаеше само, че е изпаднал в безизходна ситуация.
Дали изобщо щеше да намери пътя за навън?
Той все още чуваше шума от суетнята на враговете си, но вече не така силно.
Може би сега те размишляваха.
Ласитър усети, че Джулия се размърда. Почувствува как тя си пое дълбоко дъх и цялото й тяло внезапно се напрегна.
Знаеше много добре какво означава това. Ето защо веднага се пресегна и запуши с ръка устата й малко преди тя да изкрещи.
— Спокойно, Джулия! Запазете спокойствие, по дяволите! Аз съм, Ласитър. Изпраща ме баща ви. Искам да ви помогна.
Той се беше спрял. Пусна я бавно на земята и й заговори бързо с приглушен глас.
— Моля ви, Джулия! Повярвайте ми, аз съм ваш приятел. Искам да ви изведа оттук здрава и читава.
Тя стоеше плътно до него. Ласитър усещаше дъха й в лицето си. Постепенно започна да различава очертанията й. Очите му бяха привикнали към тъмнината. Бе съобразил и това, че момичето отново можеше да изпадне в истерия и бе готов отново светкавично да запуши с ръка устата й.
Но внезапно усети как тя обгърна с ръце врата му.
От гърлото й се изтръгна ридание.
С всичките си сили се вкопчи здраво за него.
— О, господи! Наистина ли съм спасена?
— Не съвсем. Засега — прошепна той. — Но ние ще успеем. Вярвам твърдо в това.
Дишането й се поуспокои, но сърцето й все още бясно биеше.
— Как се казваш? Как ти беше името? — запита възбудено тя.
— Ласитър.
— Как попадна в Подземието на смъртта?