— Споразумяхме се, че няма да бъде убит нито един незамесен — тихо, със съскащ глас, му отвърна тя. — Всъщност вярно ли е, че Габриел е получил вече две глави?
— Не знам нищо за това — прошепна Ягуара Джексън.
— Може пък да е само слух — отстъпи старата. — Но спазвай уговорката ни, Джексън! Искам само дон Габриел и никой друг. За това ти плащам, на теб и на другите.
— С какво? — запита иронично Ягуара Джексън.
— Когато Габриел бъде наказан, ще получите целия план на Подземието на смъртта — отвърна старицата. — Такава е уговорката ни. Аз ще я спазя. Но и ти също трябва да държиш на думата си.
Ягуара Джексън я хвана за мършавите рамене.
— Защо не ми дадеш плана, Франка? След това може би всичко ще бъде много по-просто. За всички нас.
Старата Франка отърси като досадни папатаци ръцете му от раменете си и се изкиска като луда.
— Хи, хи, хи! Ще ти се, Ягуаре Джексън! Но не на мене тези. Първо искам да видя Реймънд Габриел на колене пред мен. Едва след това ще получите плана на Подземието на смъртта. Едва след това ще се докопате до големите пари! Но сега какво сте намислили? Какво ще правите с този пленник?
— Ще поискаме от Реймънд Габриел откуп за него.
Старицата на име Франка отново се закиска като луда.
— И за това Габриел ще отиде по дяволите!
— Все пак в лицето на Франк Шаткин той губи най-добрия си човек — отвърна Ягуара Джексън. — Трябва да погледнеш на нещата от тази позиция, Франка.
Тя замълча. И за да не й позволи да размишлява дълго, отново я сграбчи за мършавите, костеливи рамене.
— А сега се връщай обратно в кръчмата — предупреди я той. — Иначе клиентите ти ще забележат най-сетне, че твърде дълго те е нямало.
— Обещай ми, че няма да го убиете! — изсъска тихо старата франка.
— Кълна ти се — каза Ягуара Джексън. В тъмнината Франка не можа да види злокобната му усмивка.
Тя се извърна някак припряно и тръгна забързано обратно по коридора. Малко след това се заизкачва по едно стълбище. Въпреки че тук, в Подземието, беше тъмно като в рог, старицата се движеше бързо и безшумно като котка.
Тя беше вече близо седемдесетгодишна, но бе запазила все още някогашната си пъргавина. И зрението й все още бе добро. Можеше спокойно да чете вестника си без очила.
На най-горното стъпало тя се спря и се отпусна уморено. Трябваше първо още веднъж да си поеме дъх.
Зарови сбръчканото си лице в ръцете си и едва не се разплака.
„Има ли всичко това все още някакъв смисъл? — питаше се тя. — Трябва ли след 30 години да търся своето отмъщение? Скоро всички ние така или иначе ще бъдем мъртви. Реймънд Габриел, а и аз също. На него и без това не му остават повече от няколко години при този начин на живот. Мръсник! На колко ли още жени е навлякъл нещастия? Но със сигурност на никоя не е причинил такова зло, каквото причини на мене! Никоя не е гнила заради него в затвора! Само аз! Само аз, аз, аз!“
Тя се сепна, когато до слуха й достигна слаб звук, приличен на приглушен предсмъртен вик.
Старицата се посъвзе и забързано изкачи последните стъпала. След това премина по един таен коридор, в дъното на който се намираше прикрита врата, чието съществуване бе известно само на посветения.
Малко по-късно, идвайки откъм кухнята, тя влезе в бара си, който някога, преди време, е бил бодега1. Всичко тук все още напомняше за времето на някогашния мексикански притежател.
Сегашният бар носеше името „Щастливият ангел“. Намираше се недалеч от развалините на старата мисионерска станция. Там още стърчеше една разрушена църковна кула. От зидовете също все нещичко се бе запазило. Но всичко вече бе обрасло с гъсти бурени и храсталаци.
Усмихната, Франка застана зад дългия тезгях на своя бар.
Неколцината клиенти, предимно мъже от „Барио де Латинос“, вече прилежно се бяха самообслужили, но на старата Франка й беше все едно.
От всички страни я посрещнаха със сърдечни усмивки и приятелски подвиквания.
Никой не знаеше какво става под земята.
Никой не подозираше нищо за ужасната тайна на Франка.
2.
Мъжът, които в онази късна вечер пристигна в Ел Пасо и премина крайните му улички, яздейки прашния си и уморен кон, изглеждаше така, сякаш бе пропътувал приблизително хиляда мили през диви и гъсти пущинаци.
Изглеждаше като човек, подгонен от някого. Като разбойник. Небръсната от седмици брада покриваше страните му. Изглежда, бе изтърпял някои лишения.
Ездачът незабавно привлече върху себе си вниманието на минувачите. Но всички те веднага извръщаха очи, щом срещнеха погледа му. Едва когато вече ги поотминеше, те започваха да го одумват шепнешком. И това, което се шушукаше за него, звучеше приблизително така: