Старицата беше наела бодегата и я бе превърнала в бар тъкмо затова, защото знаеше тайната й. Пък и по този начин се увеличаваха клиентите й сред обикновените гринго, които бяха далеч по-платежоспособни от мексиканските й посетители от Барио де Латинос.
Тя наистина притежаваше тези стари планове. В това Джексън не се съмняваше. Беше му дошло като печалба от лотарията, когато старата Франка го бе заговорила за това един ден. Тогава тя си търсеше съучастник, когото да въвлече в плана си за отмъщение. И така се бе стигнало до това споразумение.
Старицата искаше отмъщение.
Беше му смутолевила нещо, че по някаква си причина иска да потърси сметка от баснословно богатия хасиендеро Реймънд Луис Габриел.
Джексън я смяташе за умопобъркана. Но какво значение имаше това изобщо?
Той се интересуваше само от подземния лабиринт, който можеше да се превърне за него в истинска златна мина.
Но трябваше първо да получи плана на лабиринта. В противен случай нищо не можеше да се направи.
Беше се опитал най-напред да го проучи на своя глава. Но в тази бъркотия без план човек не можеше да се оправи. На някои места ненадейно се натъкваха на заблатени участъци или на тъмни пропасти. Трима от хората му изчезнаха там завинаги.
Може би на непознатия щеше да му се случи същото. Впрочем възможно бе и вече да си е строшил някъде главата заедно със спасената заложница.
„Да се надяваме, че не е!“ — помисли си Джексън. Той искаше да получи още някоя и друга сума като откуп.
Но не беше ли вече малко попрекалил? Нямаше ли да бъде по-добре, ако бе послушал някои от своите хора, които смятаха, че ще бъде по-правилно да пуска куриерите, носещи парите? Защо трябваше непременно да се поддава на страстта си към убийствата и да ги обезглавява? Това при него беше една болестна страст.
В бара, както всяка вечер, беше препълнено. Странно, че привличаше толкова много хора. Старата трябва да имаше нещо особено в себе си. Може би сбръчканото й лице омагьосваше по някакъв начин клиентите.
Джексън забързано излезе с бандитите си навън. Малко по-късно той разпредели мъжете в отделни групи.
Отново се беше поуспокоил. Бе прехвърлил всичко през ума си. Всъщност непознатият чужденец не можеше да му се изплъзне. Ако изобщо успееше да намери някой от малкото изходи, водещи вън от лабиринта.
Или може би щеше да открие друг изход?
Може би все пак наистина бе надарен с някакви свръхестествени сили?
Джексън отново бе обзет от съмнения. Вече не се чувствуваше съвсем сигурен след зловещия разказ на Гада.
— По дяволите! — изръмжа Джексън на себе си. — Не и на мене тези номера! Не можеш да ме изплашиш!
След като си даде кураж, се почувствува малко по-добре.
Инстинктите му на убиец наново се пробудиха.
Очите на Ласитър така бяха привикнали към тъмнината, че той отново можеше да различава контурите на нещата около себе си. И отново се изпълни с увереност. Беше свободен и притежаваше оръжие. Можеше да се отбранява, ако внезапно се появеше някой от онези негодяи. Твърдо бе решен да им даде стабилен отпор.
Джулия се държеше здраво за панталона му. Струваше й се, че е ослепяла. От време на време простенваше приглушено.
Когато достигнаха до едно ново разклонение на подземната галерия, Ласитър още веднъж се спря. Беше като при игра на зарове. Дали щеше да успее да вземе правилното решение?
Реши да поемат по дясното разклонение. Усети дъх на плесен, много по-лош от миризмата, която ги обграждаше досега. Този път въздухът беше тежък и някак си упойващ.
Ласитър неволно си помисли за блато и блатни газове и точно тогава хлътна в лепкавата тиня.
Като че ли с някакви невидими ръце тя го задърпа надолу.
Той се хвърли назад и с гърба си падна отново върху твърда почва.
Джулия изкрещя ужасено. Вкопчи се здраво в него и тази паническа реакция вероятно го спаси да не бъде погълнат окончателно в лепкавите дълбини. Джулия здраво впи ноктите си в него.
— Какво стана, Ласитър? — възбудено запита тя.
— Задръж се така върху мене! — отвърна й той. — С всичките си сили, които имаш. Затънал съм в някаква мочурлива дупка.
Джулия се хвърли с цялата си тежест върху него. Тя изцяло се бе променила. Беше преизпълнена с желание за борба, откакто разбра, че едрият мъж има добри намерения спрямо нея и се е появил наистина като неин спасител.
Край тях издрънчаха железа. Ласитър бе пуснал рязаната пушка на земята и се бе освободил от заграбените револвери. Бяха общо четири. Той знаеше, че всяко едно от тези оръжия скоро можеше да се окаже от жизнено важно значение.