— А сега ме притисни така, сякаш искаш да ме убиеш — засмя се той. — Вложи цялата си сила! Представи си, че съм Джексън.
Тя се нахвърли като бясна. Беше й напомнил за нещо, което още дълго щеше да я преследва. Би предпочел да й го спести, но в една такава ситуация всякакви средства за него бяха оправдани.
Джулия действително така здраво го притисна към пода, сякаш наистина искаше да го убие.
И по този начин той получи необходимата му опора, за да освободи краката си от всмукалата ги тиня.
Когато най-сетне успя да го направи и усети как по лицето му полепнаха пръски тиня, се чу един отвратителен звук.
Но сега това нямаше никакво значение.
Запъхтян и изтощен, той полежа така известно време. А момичето лежеше върху му и се притискаше към него.
Но сега вече съвсем не така, сякаш искаше да го убие, а по-скоро преизпълнено с любов.
— О, Ласитър! — прошепна тя. — Скъпият ми Ласитър!
И притисна устните си към неговите.
Целувката му подействува като живителен еликсир. Той внезапно усети как предишните сили отново се надигат в него.
Обгърна Джулия с ръце и я притисна здраво към себе си.
— Ти си чудесна — прошепна той. — Да се надяваме, че скоро ще успеем да се измъкнем оттук.
— Ако изобщо някога успеем — въздъхна тя. — Тогава бих била доволна.
Те се изправиха и тръгнаха обратно. Когато отново достигнаха разклонението, поеха в другата посока.
Този път Ласитър се движеше значително по-предпазливо. Беше му ясно, че тук на всяка крачка можеха да дебнат какви ли не смъртоносни опасности.
Напредваха безкрайно бавно. Изгубиха всякаква представа за изминалото време. Колко ли дълго бяха вече тук, долу? Дали навън отново не бе настъпил ден?
Дали изобщо някога щяха да видят отново дневната светлина? Или може би вече бяха погребани живи? Ласитър неволно си спомни за онзи зловещ разговор между убийците.
Те продължиха нататък в тъмното. И тогава той почувствува отнякъде хладен полъх. Това не беше спареният дъх на плесен от подземните галерии, не, това беше свеж земен въздух.
Ласитър спря.
Джулия стисна здраво раменете му. Беше се блъснала в гърба му и имаше нужда от неговата опора.
— Какво има?
— Близо сме до целта — прошепна й той. — Спокойно, сега запази пълно спокойствие, Джулия! Някъде напред има изход. Но мога да си представя, че там вече ни дебнат.
Тя внезапно притисна устните си до ухото му и го целуна по брадясалата буза.
— Какво си наумил?
Беше се променила невероятно. Нямаше и следа от предишната страхливост. Изглежда, преживяното заедно с него приключение я бе направило вътрешно силна.
— Можеш ли да боравиш с револвер? — запита я той.
— Знам какво трябва да се направи, но не вярвам да улуча.
— Това не е толкова важно. Главното е да се вдигне врява — той сложи един „Колт“ в ръката й.
— Ако се наложи, трябва само да натиснеш спусъка — прошепна й. — Ще останеш в прикритието и щом потрябва, просто ще стреляш право в целта. Само не се излагай на опасност!
После й обясни как да действува. Тя изглеждаше много решителна.
— Имам доверие в теб, Ласитър — и отново го целуна.
Излъчваше невероятна страст. И воля за живот.
Харесваше му все повече и повече. Той с мъка се отдели от нея.
— Сега ще тръгна напред. Изчакай тук, докато ти дам знак!
Някъде напред трябваше да има изход. Полъхът ставаше все по-силен и свеж.
И изведнъж Ласитър видя кръглия процеп и през него — звездното небе над себе си. Впрочем то вече бе започнало да просветлява. Не беше тъмно, а по-скоро бледо, с някаква неопределена сивота.
Наближаваше утрото.
Ласитър наподоби цвърченето на мишките. Звучеше твърде сполучливо.
Джулия се плъзна безшумно, като сянка, при него.
Той постави пръст върху устните й.
Ослушаха се. Минутите минаваха. Отвън не се чуваше никакъв подозрителен шум.
Ласитър й даде да разбере, че трябва да остане все така тихо на мястото си. Докосна револвера в ръката й и Джулия кимна в отговор.
Той провери дали са по местата си и останалите три револвера, пъхнати отзад в колана му, и повдигна рязаната пушка. Беше безкрайно благодарен на съдбата, че му се бе отдало да си набави тези оръжия.
Приближи се предпазливо до изхода. Беше подготвен за всичко. Напълно бе възможно онези негодяи да дебнат вече някъде в близост до изхода. Поставил се бе на тяхно място. Те трябва да са съобразили, че ще се опита все отнякъде да се измъкне от подземния лабиринт.
Ласитър се повдигна бавно нагоре. След няколко минути, които му се сториха цяла вечност, той показа предпазливо главата си от дупката.