7.
В Ел Пасо се носеха какви ли не слухове и фантастични истории.
Шерифът Роб Уебстър бе пристигнал бързо с всичките си помощници по различните места на престрелките.
Навсякъде бяха намерили само мъртъвци. Общо девет на брой. Мексиканци, а също и американци.
Повечето от тях, само ранени в началото, са били доубити по-късно с изстрел от непосредствена близост.
Шерифът Уебстър беше изправен пред една загадка. Нямаше нито едно свидетелско показание, което да можеше поне донякъде да му помогне.
Очевидно в случая се касаеше за война между различни банди. Такива неща тук непрекъснато се случваха. Мексиканците и американците постоянно си тровеха взаимно живота и когато се стигнеше до вражди между различните банди, тогава наставаше истински ад.
Всички мъртъвци бяха безименни. Не намериха в тях нищо, което да сочи по някакъв начин тяхната самоличност. Изложиха ги и прилежно ги фотографираха, както бе предписано по правилник. Много любопитни се стекоха там и преминаха покрай отворените им ковчези. Странно, но не се намери никой, който да познава някого от мъртвите.
На шерифа Уебстър не му остана нищо друго, освен да напише един дълъг доклад за случилото се. Той изобщо не вярваше, че шефовете му горе ще се впуснат да разследват по-нататък случая.
Тук, в Рио Гранде, подобни кланета бяха почти ежедневие.
Дори и предишната нощ бе имало престрелка в една уличка на „Барио де Латинос“. Някакъв си чужденец беше разчистил там доста яко. После бе изчезнал безследно и отново никой не знаеше името му.
Шерифът Уебстър си мислеше за едрия чужденец, когото бе зърнал бегло онази вечер преди престрелката. Може да е бил той и вероятно също е паднал убит. Но все още не го бяха намерили.
Уебстър беше добър шериф, но не можеше да размишлява вечно върху проблем, който никога не би могъл да разреши.
Той не знаеше нищо за ожесточената война, която се разиграваше буквално под повърхността.
Нямаше и най-малка представа за смразяващите сделки на дон Габриел, който се ширеше в огромната си, елегантна хасиенда оттатък границата, в Сонора.
Не би могъл да знае нищо и за старицата, притежаваща плана на една стара система от подземни галерии от времето на мексиканската война, която бе изградила върху тази своя тайна фантастичния си план за отмъщение.
Как би могъл шерифът Уебстър да знае всичко това?
Беше му необходимо много време, за да напише докрай доклада си. За него това бе много изморителна работа.
Когато най-сетне привърши омразното си задължение, влезе в първия изпречил се насреща му бар. Може би ще подочуе нещо по някаква случайност. Нищо не се знае. Хората разправят какви ли не неща и от време на време се случва някои от тях да се окажат верни.
В Ел Пасо наистина се разправяха много неща. В бара на старата Франка също усилено се дискутираха събитията от последната нощ.
Накрая всички мнения се обединиха в едно — че се касае действително за битка между две големи, взаимно съперничещи си банди.
На никого, освен на самите участници в събитията, не би му хрумнала мисълта, че в случая един-единствен мъж се бе сражавал сам срещу една свръхсила.
Ягуара Джексън се бе оттеглил с претърпялата си значителни загуби престъпна банда обратно в Подземието на смъртта. Сега бяха останали точно десет. Те седяха с мрачни физиономии в заседателната си стая, обзаведена като бар.
— Той е все още в Ел Пасо — започна Джексън. — Научих това току-що. Предполагам, че е ранен. Момичето също може да е отнесло някой куршум. Във всеки случай са се скатали някъде. Аз вече завербувах нови хора. Впрочем междувременно научих и името му. Казва се Ласитър.
— Откъде го разбра, шефе?
— Това си е моя тайна — с чувство на превъзходство се ухили Ягуара Джексън.
Беше го научил от русата мексиканка Антурия, която се бе представила преди две нощи като Петра и която непрекъснато си избираше нови имена.
Тя беше опасна гадина. Понякога Джексън си мислеше, че един ден ще се окаже твърде опасна и за самия него, защото работеше само за собствения си интерес.
Нейният основен занаят беше предателството. Може би някой ден щеше да предаде и него на дон Габриел.
В тази дяволска игра човек трябваше да бъде подготвен за всякакви изненади и на Джексън вече многократно му бе минавало през ума да затвори завинаги устата на опасната съучастница. Но тъкмо сега тя му беше твърде необходима. След най-новото развитие на събитията бе придобила особена важност.
Антурия му бе разказала и за това, как Ласитър се бе наложил при дон Габриел. Как го бе компрометирал пред целия му персонал. При нормални обстоятелства това би било равнозначно на смърт деяние, но дон Габриел бе сметнал за по-удачно да се възползува на първо време от смелостта на този безстрашен мъж.