Выбрать главу

Тя се бе съгласила.

— Поздрави го от мен — прошепна Джулия.

— Ще го поздравя.

Не му бе лесно да се отдели от нея. Тя беше чудесна любовница и той още отсега съжаляваше за това, че пътищата им скоро щяха да се разделят. А те трябваше да се разделят по някакъв начин, било то доброволно или не.

Лу Хао му бе приготвил един черен мексикански костюм. И каубойски ботуши с висок ток и сребърни шпори. Около периферията на черната му шапка блестяха сребърни монети като на някой много богат мъж.

Така облечен, Ласитър изглеждаше дяволски добре. Но още след първата крачка се наведе и свали шпорите си.

После още веднъж взе Джулия в обятията си. Той я обичаше и същевременно я съжаляваше за това, че имаше такъв баща.

Дали тя някога ще може да повярва във всичко това и да го разбере?

Целуна я още веднъж.

Струваше му се, че се разделят завинаги.

Ласитър бе издърпал малко назад черната си шапка. Беше го направил съвсем преднамерено, за да не бъде засенчено лицето му като на някой, който има какво да крие. Само съмнителните типове носеха шапките си ниско прихлупени на челата. Още отдалече това будеше подозрения.

Ласитър премина съвсем открито по Мейн стрийт, а после и по Кале Принсипъл, която водеше надолу към реката и моста над нея.

Той се отби пътьом в три бара, където пи по половин чаша уиски. Остатъкът незабелязано разливаше по стърготините, покриващи пода.

Беше много важно да запази мислите си ясни.

След около час наближи моста. Междувременно бе станало десет часът и от двете страни на граничната река цареше непрекъснато движение.

Преди две нощи, когато Ласитър не по собствено желание пресече границата във файтона с хората на дон Габриел, положението съвсем не беше по-различно.

Тогава те бяха пропуснати съвсем безпрепятствено. Граничните постове също много добре знаеха на кого принадлежи изисканият файтон.

Но обикновените конници и пешеходци, които преминаваха границата, също не бяха проверявани. Отношенията тук бяха много свободни. Хората се срещаха приветливо усмихнати и си махваха с ръка за поздрав.

Ласитър бе сигурен, че ще успее да премине незабелязано от другата страна, без бандитите да се изпречат насреща му.

Когато си помисли за това, се намираше приблизително на 300 метра от моста.

Вече се чувствуваше в безопасност.

Все така спокойно той продължаваше бавно напред.

И тогава внезапно откъм тъмната уличка, вдясно от него, той дочу тих глас:

— Спри съвсем спокойно на мястото си или ще станеш на решето!

Ласитър се подчини и попита тихо, без да извръща глава:

— А сега?

— Сега се обърни бавно и влез в уличката! — заповяда шепнещият глас. — Ако запазиш спокойствие, нищо няма да ти се случи. Движи се така, сякаш нищо не е станало. Просто завий и тръгни към нас! В противен случай ще има пукотевица и тогава ти още отсега можеш да се считаш за мъртъв.

Край Ласитър преминаваха жени и мъже. Ако не бяха многобройните минувачи, той отдавна вече щеше да се е преметнал и да е стрелял.

Преди няколко часа можеше да се бие, без да се бои, че ще бъде улучен някой невинен. Сега обаче това беше невъзможно.

Той трябваше да мисли за безопасността на нищо неподозиращите минувачи.

Дали тези хора изобщо предполагаха каква драма се разиграва тук?

Ласитър направи три малки крачки назад. На първо време не мислеше да се обръща.

— А сега? — запита той. — Как си представяте всичко това?

— Ела първо насам!

Ласитър остана с гръб към тях. Той пристъпи сякаш непохватно и в следващия момент се облегна на ъгъла на една къща.

Покрай него все така преминаваха хора, но никой не му обръщаше внимание. Нито един от минувачите не забеляза драмата, която започваше да се разиграва.

— Какво искате? — запита Ласитър. — Вие от хората на Ягуара Джексън ли сте, или…

Той се опитваше да ги отклони за малко. Това беше един от обичайните му трикове, когато се намираше в смъртна опасност.

Но този път се случи нещо съвсем друго.

Ласитър не очакваше такъв развой на събитията.

Беше ужасно.

Улучиха го още преди да се бе помръднал. Като че ли кон го ритна по слепоочието.

Но той все пак успя да прецени, че се касае само за лека, повърхностна рана.

А около него се разрази истински фойерверк.

Хората на дон Габриел наблюдаваха Ласитър, който се спускаше по улицата.

Те не бяха съвсем сигурни, докато водачът им, Джордж Винсент, не им даде знак. Дълго се колеба вътрешно, но после си каза, че трябва да остане верен на шефа си.

— Той е.

После видяха, че Ласитър внезапно спря и започна да се движи назад към началото на една тясна странична уличка.