На около 200 крачки по-нататък течеше Рио Гранде. Там се намираше мостът.
Защо Ласитър изведнъж бе спрял?
Къде беше Джулия?
Над тази загадка Джордж Винсент напразно си блъскаше главата.
Дон Габриел им бе заповядал само да проследят двамата, докато преминат реката.
Но тук имаше нещо нередно.
Ласитър беше сам.
Къде бе Джулия?
Петимата мъже с Винсент бяха виждали вече Ласитър в хасиендата. Единият от тях бе му прошепнал тихо, че това може би е той. Но не беше съвсем сигурен.
За няколко секунди Джордж Винсент се бе поколебал. Но накрая потвърди:
— Той е.
— Трябва ли да го…
— Да не сте луди! Само ще го проследим.
Ласитър стоеше на отсрещния бряг и, както изглежда, каза нещо.
Сега той отново тръгна. Облегна се на ъгъла на една от онези стари, полуразрушени къщи, обитавани само от плъхове и мишки.
На тайните му наблюдатели им се стори, че отново каза нещо.
Това наистина бе така. Ласитър тъкмо бе запитал момчетата от уличката какво искат от него. Те бяха от завербуваните от Джексън убийци.
И точно в този момент някой, изглежда, изпусна нервите си.
Изтрещя първият изстрел.
Той подействува като искра в барутен погреб.
Всички видяха как Ласитър падна, но не му обърнаха особено внимание. Враждуващите страни бяха разбрали, че са се озовали една срещу друга.
Цялата улица замря при трясъка на изстрелите. Многобройните минувачи се втурнаха към първите попаднали пред очите им прикрития. Гърмежите кънтяха така оглушително, че на човек можеше да му се спукат тъпанчетата на ушите.
И всред цялата тази бъркотия лежеше Ласитър.
Никой не го поглеждаше. Изглеждаше мъртъв.
Бандитите се пръснаха в безпорядък от двете страни на реката. Опитваха се да нападнат противниците си в гръб или във фланг.
Настана страхотна бъркотия, в която дори и опитен военачалник едва ли би успял да се оправи.
И от двете страни мъжете падаха като повалени от ураган дървета.
Шерифът Роб Уебстър пристигна бързо със своите помощници.
Тук-там все още се чуваха изстрели.
После настъпи тишина.
Както предишната нощ.
Шерифът намери само трупове. Нямаше никой, който да може да му даде информация.
— Чух нещо за някакъв Ласитър — каза един от помощниците му. — Той, изглежда, е станал причина за пукотевицата тук.
Шерифът се извърна към него.
— Ласитър! Сигурен ли си, Бен?
— Толкова, колкото и в това, че сега съм тук.
— Ласитър — промърмори шерифът. — Би трябвало да знам за това.
Той го бе видял при неговото пристигане в града, но не го беше разпознал.
Шерифът пристъпи към помощника си и го хвана за раменете.
— Откъде го чу, Бен?
— Не съм съвсем сигурен — отговори възбудено той. — Но мога да се закълна, че чух името му в цялата тази бъркотия.
Шерифът Уебстър пусна помощника си.
— Ласитър — промърмори той. — Бих бил щастлив, ако това е истина. Но просто не мога да повярвам.
— Познаваш ли го, шерифе?
— Бегло.
— Що за човек е той?
— Дяволски добър е. В това мога да се закълна.
— Човек извън закона ли е?
— Боя се, че да.
— И въпреки това ти го считаш за добър?
Шерифът Уебстър кимна.
— Да — промърмори той. — Говори се, че е извън закона. Но съм чувал необикновени истории за него. И аз самият не мога да кажа нищо повече. Но какво пък — не вярвам той наистина да е в Ел Пасо. Какво ще прави точно тук? — и той угрижено плъзна погледа си по неподвижните фигури. Беше отчаян, защото нищо не можеше да направи. Защото не знаеше нищо за дяволската игра, която бушуваше тук под повърхността.
Ласитър усети как го влачат по земята. Някой бе хвърлил към него ласо или нещо подобно, но той не бе успял да схване добре всичко това.
Просто се остави да го влачат по камъни и трънаци.
По едно време тегленето спря. Той чу шума на реката. Едно кръгло лице се наведе над него. Ласитър веднага го разпозна.
— Лу!
— Как си, приятелю?
Китаецът допря една малка бутилка до устните му. Питието бе парливо. Ласитър веднага почувствува как се възвръщат жизнените му сили.
— Мисля, че имах голям късмет — надигна се той с разкривена усмивка. — Всичко стана толкова бързо. Улучиха ме в главата. После вече нищо не помня. Ти знаеш ли какво се случи там?
— Проследих те тайно — заразказва Лу. — Знаеш ли, изпитвах такова едно особено безпокойство. Бях само на няколко метра от тебе, когато те повикаха. Щяха веднага да те пречукат, ако Джулия беше с теб. И тогава момичето щеше отново да е в ръцете им. Хората на Джексън искаха да те хванат жив, за да могат да те накарат да проговориш. Но точно тогава от другата страна на улицата се появиха хората на Габриел. Разпознах сред тях Винсент. И после внезапно изтрещя първият изстрел. Може би някое от момчетата чисто и просто от напрежение е натиснало спусъка. Имаше късмет, че падна веднага. Сметнаха те за мъртъв и повече не ги беше грижа за теб. Затова и успях да те измъкна в цялата тази бъркотия.