Тази глупава гъска! Как е възможно да е толкова заслепена? Щеше да си получи по-късно пердаха, който заслужаваше. Дон Габриел не можеше да позволи да го изнудват. Няколко изпечени мошеници вече напразно се бяха опитвали. Но с него бе по-добре човек изобщо да не се захваща.
Всичко това обаче не засягаше Джордж Винсент.
Той знаеше, че Джулия все още е в дома на китаеца. Те щяха да я измъкнат от там. Китаецът нямаше дори телохранител. Заведението му беше известно с това, че там все още никога не се бе стигало до престрелки или други някакви насилия.
Самите му клиенти се грижеха за това там да бъде спокойно. Те винаги водеха по няколко надеждни хора със себе си, които незабелязано караулеха отвън, докато шефът им се забавляваше.
Тази нощ в луксозния хотел нямаше много посетители. Само няколко прозореца от задната му страна все още светеха.
Затова пък в центъра на Ел Пасо кипеше оживление. Изпълнени с любопитство, хората се събираха на големи тълпи.
Нямаше друга тема за разговор, освен престрелките през последните нощи.
— Двама от нас ще се промъкнат изотзад — каза Винсент. — Ваго, ще дойдеш ли с мен? Като доброволец.
— Разбира се, Джордж.
Не им представляваше никаква трудност да се доберат до голямата сграда. Знаеха и как с извита желязна тел да отворят заключената врата.
От различните стаи все още се чуваха шумове. Имаше още няколко клиенти, на които им бе безразлично какво става навън и искаха само да се забавляват.
Русокосата им беше описала много точно всички помещения. Затова двамата откриха много лесно стаята на Джулия.
Лампите вътре не светеха. Момичето стоеше изправено пред един полуотворен прозорец и гледаше напрегнато в тъмнината отвън.
Тя се извърна, когато вратата се отвори и двамата мъже влязоха.
Изплашено се дръпна назад, когато ги видя да пристъпват към нея.
— Моля, запазете спокойствие, мис Джулия! — прошепна строго Винсент. — Аз съм Джордж. Помните ли ме?
— Джордж! — възкликна изненадано тя. — Как се озовахте тук? Боже мой, какво се е случило?
— Много неща — отвърна Джордж. — Но най-добре да ви разкажа за това по-късно. Сега, моля ви, елате с мен! Ще ви заведа в имението на баща ви, за да бъдете най-сетне в безопасност.
— Как успяхте да ме намерите?
— Получихме тайно съобщение. От човек, който ви желае доброто.
— Ласитър искаше да се свърже първо с баща ми — прошепна възбудено тя. — Преди малко чух изстрели. Случило ли му се е нещо, Джордж?
— Да, за съжаление. Опитахме се да му помогнем, но вече го бяха простреляли.
— О, боже мой!
— Това не може вече да се промени, Джулия — прошепна Винсент. — Моля ви, нека да тръгваме! Не бива да губим време.
Тя наметна едно тъмно палто върху светлата си рокля. Движеше са като в сън. Ласитър значи беше мъртъв. Заради нея е трябвало да се раздели с живота си.
Но Джордж Винсент имаше право. Сега тя трябваше колкото е възможно по-бързо да тръгне с тях към Мексико, където най-сетне щеше да бъде в безопасност.
Джордж Винсент въздъхна с облекчение, когато видя, че Джулия запази спокойствие. Беше се опасявал, че ще изпадне в нервна криза.
Тогава щеше да му бъде трудно да я изведе незабелязано.
Те напуснаха хотела по пътя, по който бяха дошли.
Навън беше спокойно. Тук, от задната страна, Лу бе засадил една малка горичка. На около петдесетина метра от нея започваше мексиканският квартал „Барио де Латинос“.
Винсент, Ваго и Джулия се насочиха към храсталака. Там се бяха скрили другите двама човека на Габриел, които бяха останали на стража отвън.
Винсент ускори крачките си. Сега трябваше да побързат, за да стигнат колкото се може по-скоро до реката. Имаше същия план, както и Ласитър. И той искаше да се прехвърли с лодка на отсрещния бряг. Там те щяха да си набавят коне и да препуснат с бързината на вятъра към хасиендата. Едва там Джулия щеше да бъде недостъпна за врага им.
Русата предателка бе казала, че не знае кой е този враг. Джордж Винсент бе изразил съмненията си във връзка с това, но дон Габриел не искаше нищо да чуе.
Засега го интересуваше само и единствено това да може най-сетне отново да прегърне любимата си дъщеря.
Едва когато тя бъде вън от опасност, той щеше да се захване истински със зловещия си противник. Нямаше да пести нито усилията, нито парите си, докато не го унищожи.
Винсент и Ваго стигнаха до дръвчетата и храсталаците на малката горичка.
— Всичко чисто ли е, момчета?