Лу промърмори нещо неразбрано и излезе от стаята. После предупреди готвача си, китаец като него, човек, на когото можеше да се разчита.
Половин час по-късно Лу, седнал на задната седалка на един лек файтон, премина по моста на Рио Гранде.
Никога не беше си и помислял, че един ден ще му се наложи да помага на този проклетник дон Габриел. Затова и мислите, които го занимаваха в момента, не бяха особено весели. Но нямаше друг начин.
Той беше изпълнен със загриженост за Ласитър.
От дона можеха да се очакват всякакви мерзости, когато наистина изпаднеше в ярост.
10.
Ласитър достигна имението на Габриел още преди зазоряване. Беше яздил възможно най-бързо, но конят, който му продадоха като уж един от най-бързите, бе всичко друго, но не и истински бегач. Той обаче бе доволен, че язди кротък кон, защото болките в главата му бяха все още доста силни.
Но не само куцата кранта бе виновна за това, че Ласитър напредваше твърде бавно. Пет мили преди хасиендата няколко ездача го пресрещнаха и го взеха в плен.
Те се отнесоха с него като с опасен враг, а той не се възпротиви, когато му взеха оръжието.
Момчетата изобщо не бързаха. Знаеха, че дон Габриел не гледа с добро око на едрия чужденец, затова и искаха хубавичко да го изтормозят. Завързаха ръцете му на гърба така, че да му бъде възможно най-неудобно да язди и непрекъснато се опитваха да подплашат коня му, за да се изправи на задните си крака и да хвърли ездача си в праха.
За първи път Ласитър наистина се радваше, че е попаднал на такава кротка като овца кранта. На нея човек просто с нищо не можеше да й наруши спокойствието и тя кротичко си креташе лека-полека.
Най-сетне пристигнаха в широкия двор на пищната хасиенда. Изблъскаха грубо Ласитър от седлото, така че да падне лошо на земята. Но с такива трикове не можеха да го извадят от равновесие. Той беше също толкова търпелив, както и конят, който бе яздил от границата дотук.
Беше изпълнен с увереност. Знаеше, че вестта, която носеше, ще подействува на дон Габриел като гръм от ясно небе.
Каубоите забиха един кол в земята и завързаха здраво Ласитър за него. Не можеше да се съпротивлява. Но дори и ръцете му да бяха свободни, всякаква отбрана щеше да бъде безсмислена. В своето състояние той не можеше и не трябваше да рискува да бъде и пребит на всичкото отгоре. Отнасяха се към него по-враждебно, отколкото бе очаквал. Дано поне да може да поговори с дон Габриел.
Малко преди изгрев слънце той излезе на верандата. Спря се на ръба на външната стълба и се втренчи мрачно надолу към пленника.
— Проклет мошеник! — започна той. — Знам много добре какво си наумил. Искаш да получиш още пари в замяна на Джулия. Искаш да ме изнудваш, докато се разоря. Що за подъл, мръсен кучи син си ти? Но сгреши в едно. Сметката ти няма да излезе вярна. Тръгна към мен, за да ми съобщиш, че си освободил Джулия, но същевременно искаше да ми кажеш, че откупът, който платих, не е достатъчен. Въобразил си си, че си попаднал на златна мина.
Той се разсмя дрезгаво.
Ласитър мълчеше. Беше по-добре да изчака, докато гневът на дона се поуталожи. Едва след това щеше да изложи своите аргументи. Най-малкото щеше да се опита да го направи.
— Защо мълчиш? — изрева внезапно дон Габриел. — Защо не се защитаваш, куче такова? Или искаш да се наслаждаваш по-дълго на нещастието ми? Що за дяволии си наумил?
Ето че вече се бе пропукало нещо в твърдата му черупка, която винаги досега бе изглеждала непроницаема. Върху лицето му изведнъж се изписа отчаяние.
— Не, дон Габриел — отвърна Ласитър. — Не искам да се наслаждавам на нещастието ти. Напротив, дойдох, за да ти донеса една радостна новина. Успях да освободя дъщеря ти Джулия. Тя е в безопасност. Няма защо да се притесняваш. Но впрочем сега трябва да действуваме много бързо. Дай ми една силна команда, с която да тръгна обратно. В Ел Пасо гъмжи от лешояди и койоти, които искат отново да хванат дъщеря ти. Няма да успея да я преведа сам през реката. Твърде много врагове дебнат навсякъде. По тази причина дойдох тук сам. По пътя за насам бях нападнат. Винсент и част от хората ти се случиха по някаква случайност наблизо. Ако той не се беше намесил, сега вероятно щях да бъда мъртъв.
Дон Габриел загуби самообладание. Не го сдържаше на едно място.
Той слезе по външната стълба и пристъпи възбудено към Ласитър.
— И къде са сега моите хора?
— Боя се, че повечето от тях са мъртви — отговори той. — Мен самия ме спаси китаецът, Лу Хао, след като бях прострелян и изпаднах в безсъзнание. С негова помощ преминах реката. А сега съм тук, за да получа подкрепление. Не бива да губим повече никакво време, дон Габриел. Послушайте съвета ми!