От дясната кула се провикна един часовой.
— Двуколка откъм Ел Пасо. Да я пусна ли да мине?
— Да, пусни я вътре! — извика дон Габриел.
Ласитър беше единственият, който не изпускаше от очи голямата сграда. Питаше се защо русокосата бе изчезнала така припряно. Причината за това определено се криеше в гузната й съвест.
Изведнъж забеляза раздвижване зад един от прозорците на горния етаж. Той бавно се отвори и после Ласитър видя как през него се подаде дулото на една пушка. А зад нея се подаде една глава с дълги руси коси.
Тя се целеше в Ласитър. Искаше колкото се може по-бързо да му затвори завинаги устата. В паниката си не бе помислила за това, че по този начин сама признаваше вината си.
— Внимавайте, дон Габриел! — отчаяно извика Ласитър. — Горе на прозореца! Русокосата…
Дон Габриел се хвърли встрани. Отекна изстрел.
Тялото на дон Габриел потрепера и той нададе пронизителен вик. Куршумът, предназначен за Ласитър, го бе пронизал.
Но блондинката така и не успя да стреля втори път.
Телохранителите на дон Габриел бяха страхотно бързи стрелци. Първият изстрел на жената още не беше заглъхнал, когато изтрещяха и техните оръжия.
Сетне в широкия двор на хасиендата настъпи гробна тишина.
Олюлявайки се, дон Габриел се извърна към Ласитър. Лицето му беше мрачно като буреносен облак.
Той притисна ръка към лявото си рамо. Не беше рана, която да застрашава живота му.
— Освободете го! — изпъшка дон Габриел. — Той беше прав…
Файтонът прелетя с трясък през вратата. На капрата седеше пъргав мексиканец с голямо сомбреро. Човекът, седнал на задната седалка на двуколката, не можеше да се види зад спуснатото чергило.
Оттам слезе Лу Хао. Лицето му носеше отпечатъка на умората от последната безсънна нощ.
Той пристъпи бавно към ранения хасиендеро. Ласитър тъкмо бе освободен от последните въжета.
— Така си и мислех, че ще постъпите, дон Габриел — побеснял от ярост, изрече китаецът. — Вие не можеше другояче, така смятам аз.
Дон Габриел стоеше, олюлявайки се, пред него.
— Какво има, Лу? — запита той с недоумение. — Да не би да идвате, защото се е случило нещо ужасно?
Лу кимна тежко.
— Вашата дъщеря Джулия е…
— Не! — изрева дон Габриел. — Това не може да бъде истина! Това е…
Той политна към стълбището, свлече се на едно от по-ниските стъпала и изстена:
— Разказвайте! Как се случи всичко това?
— Касае се за предателство — започна Лу — Бандата трябва да е разбрала по някакъв начин къде се е скрила Джулия. Трябва да попиташ Ла Рубия, дон Габриел.
— Къде е тя? Доведете я тук!
Мъжете вече я изнасяха от къщата. Бяха я положили върху една дървена носилка, която поставиха в краката на дона.
Русокосата, макар и тежко ранена, беше все още жива.
— Лу има право — простена тя с последни сили. — И Ласитър също каза истината. Аз работех за Джексън, защото той ще победи най-накрая. Да, аз играех двойна игра, дон Габриел. Бях шпионката, чрез която Джексън винаги научаваше всичко. Той беше моята голяма любов… — очите й се премрежиха от болка и изтощение. — Той и сега ще бъде по-силен от тебе — продължи тя. — Ти ще изпълниш условията му, защото отново държи Джулия в ръцете си. Ласитър няма да може да я освободи още веднъж… — тя с усилие извърна главата си и погледна нагоре към Ласитър. — Ти беше дяволски добър, Ласитър. Разказаха ми как си ги разпердушинил в Подземието на смъртта. Никой друг освен теб не би могъл да се справи. Ти си дяволски силен, но втори път няма да се справиш. Ще ти отсекат главата, както на другите. А тебе, Габриел — тя отново насочи погледа си към ранения хациендеро, — тебе скоро ще те застигне проклятието, което вече отдавна тегне върху ти. Проклятието на една озлобена старица, която действува от името на всички жени, подмамени и после отритнати от тебе. Скоро ще те сполети твоята зла участ, Реймънд Луис Габриел. Чака те Подземието на смъртта на Ел Пасо. Няма да се изплъзнеш от проклятието…
Гласът й ставаше все по-тих и неразбираем.
Дон Габриел беше видимо поразен от обвиненията, запратени право в лицето му.
— Защо го направи? — прошепна той. — Защо?
Тя не отговори. Лицето й бе придобило съвсем неподвижно и спокойно изражение.
— Махнете я от очите ми! — изпъшка дон Габриел. — Погребете я някъде навън, пред хасиендата! Не искам да остане нищо, което да напомня за нея.
Едва тогава осъзна, че е ранен.
Понечи да извика едно име, но мъжът, от когото се нуждаеше, вече от няколко минути стоеше зад него.
— Ще позволите ли най-сетне да се погрижа за раната ви, дон Габриел? — попита Ласитър.
— Да, по дяволите! Нека влезем вътре! Лу, ще дойдете ли с нас?