— Тук очевидно се води доста сурова борба — подметна той. — Може би донът ще се нуждае от още един добър помощник.
— Поизчакай малко, докато сам го видиш — промърмори Джордж Винсент. — Тогава може би ще промениш мнението си. Впрочем зависи от това, какво му е разказала Антурия. Тя беше при него през последния час.
— Тази малка гадина!
— Не забеляза ли, че иска да те обере? Та ти сам буквално си й подхвърлил стръвта — каза Джордж Винсент, поглеждайки го крадешком. — Това е довод от решаващо значение.
Да, той имаше право. Ласитър не можеше да се освободи от усещането, че вече отдавна са го разкрили.
Дали не беше замесено и някакво предателство? На такъв влиятелен човек като дон Габриел все някой може да му е подшушнал съвет отнякъде.
Ласитър не беше на себе си от яд.
И така, той се изправи пред големия бос.
Пълното му име беше Реймънд Луис Габриел. Той стоеше в обляната със светлина зала на основната сграда, върху мраморен подиум, към който водеха пет стъпала.
Навсякъде растяха орхидеи и малки палми. Цялата зала приличаше на малко зелено море. Усещаше се дъхът на истинското богатство.
И дон Габриел стоеше там като някакъв император.
Изглеждаше дяволски добре, въпреки че вече не бе в първа младост. Беше някъде към средата на шестдесетте, но по-точни данни за него Бригада Седем не бе успяла да узнае.
Дон Габриел излъчваше здраве и сила. Пъргавото му тяло бе облечено в плътно прилепнал мексикански костюм с втъкани в него лъскави сребърни жички. По ръцете му блестяха златни пръстени с несъмнено редки скъпоценни камъни. Светлорусите му, леко потрепващи остри мустаци контрастираха с тъмния загар на лицето му и го правеха привлекателен.
На пръв поглед то изглеждаше малко меланхолично. Сякаш излъчваше доброта.
Но очите — ако човек само погледнеше в тях, веднага добиваше съвсем друго впечатление. Те излъчваха невероятна твърдост. И същевременно — нещо демонско. Бяха очи, които внушаваха страх.
Ласитър обаче се усмихна невъзмутимо.
— Добро утро, дон Габриел — каза той. — Надявам се, че при вас съм в безопасност.
Дон Габриел като че ли щеше да избухне. Той вече си бе поел дълбоко дъх, но не се развика, както очакваха мъжете, които стояха зад Ласитър.
Чу се съвсем друг вик. И то отвън.
— Та това е Франк Шаткин! Намерих главата на Шаткин!
Мъжете зад Ласитър се обърнаха ужасени назад. Възбудени гласове се носеха един през друг.
Ласитър не изпускаше от очи дон Габриел. Могъщият мъж замахна с дясната си ръка — жест, който беше много добре заучен.
— Тишина! — заповяда той с твърд като метал глас, който отекна до последния ъгъл на залата. — Без паника, момчета!
В залата внезапно настъпи дълбока тишина.
— Къде я намери, Гедсби?
Гласът на дон Габриел не издаваше и следа от вълнение. Това беше удивително след ужасяващата новина, която току-що бе получил.
— Във файтона — отговори Гедсби. — Почиствах всичко както обикновено, дон Габриел. Естествено погледнах и в багажника. И тогава я видях. Беше ужасно. Тези очи! Гледаше ме така, сякаш още е жив. Аз…
Гласът му заглъхна.
Останалите мъже, както изглежда, също бяха изтръпнали от ужас.
Лицето на дон Габриел се бе превърнало сякаш в каменна статуя.
— Значи и Франк Шаткин също — наруши той след известно време настъпилата тишина. — На него залагах всичките си надежди. Бях твърдо убеден, че ще се справи с този изверг. Но дори и за него той се оказа твърде силен.
Гласът му поутихна. Дон Габриел излъчваше примирение, въпреки че лицето му бе запазило все още каменната си твърдост.
В очите на Ласитър той изглеждаше като човек, когото съдбата почти бе поставила на колене.
Ласитър си спомни за това, което му бе разказал Джордж Винсент. Наистина не беше никак чудно, че Реймънд Габриел се чувствуваше толкова застрашен и не се доверяваше на нито един чужд човек.
Ласитър явно се бе появил във възможно най-неподходящия момент. Четиримата мъртъвци в малката уличка на Ел Пасо в тази ситуация спокойно можеха да се сметнат като достатъчно доказателство за това, че Ласитър също има нещо общо със зловещото чудовище, което изпращаше на големия бос една по една главите на най-добрите му хора.
— Там имаше ли пак някакво съобщение, Гедсби? — запита дон Габриел.
— Аз, аз не огледах добре. Веднага ще проверя. Гедсби се втурна навън. Минута по-късно се върна задъхан обратно, размахвайки един бял лист с червени петна по него.
— Джордж! — произнесе донът и Джордж Винсент пое зловещия лист, с който шефът не искаше да си цапа ръцете.
„Това е последното предупреждение, Габриел — зачете Винсент посланието. — Не изпращай никога повече нито един от твоите убийци в Ел Пасо! Ние познаваме всички, които работят за тебе. Дори и Шаткин, човекът от Аризона, не успя да ни заблуди. Ние знаем дори и това, че той бе пристигнал по тайни пътища през Сонора. Не се опитвай да ни изпращаш други копои, жалък тиранино! Всички тях ще ги сполети същата участ. Нямаш вече никакъв шанс, Габриел. Скоро и теб ще те постигне справедливото наказание. Часът на твоята смърт наближава!“