Николай Райнов
В подземното царство
Руска приказка
Една царица добила близнаци — момче и момиче. Децата били много хубави, като два трендафила. Веднъж пред двореца минала една бабичка, която продавала магьосани билки. Насъбрали се слугите и слугините да си купуват. Един иска билка за забогатяване, друг — да го не лови куршум, трети — за обич, четвърти — за сила. Чула и царицата. Поръчала да й доведат жената.
Като видяла двете деца, бабата почнала да ги хвали, че са здрави, хубави и умни. Тя била магьосница, и то от злите магьосници, които завиждат на хората и гледат да им пакостят.
— Ще ти дам един пръстен за късмет — казала на царицата. — Ето го. Сложи го на пръста на момчето, когато порасне. Носи ли тоя пръстен на ръката си, то ще успява във всичко. А когато му дойде време да се ожени, нека вземе оная мома, на която ще се хване пръстенът на показалеца.
Царицата наградила богато магьосницата и я изпратила. Минали се години. Децата порасли. Царицата повикала на смъртния си час своя син и като му дала пръстена, заклела го — да се ожени за оная мома, на която ще се хване тоя пръстен.
Князът станал за женитба. Тръгнал да си дири невеста. Хареса си една, премери й пръстена — малък. Позагледа се в друга и тя му се хареса, но на нея пък пръстенът излиза голям. Не става на никоя.
Дълго ходил момъкът от град на град и от село на село — да мери пръстена на всички хубавици, които види: но на никоя се не хваща, както трябва. Върнал се вкъщи умислен, натъжен.
Видяла го сестра му и го запитала:
— Защо не си весел, братко? Какво ти се е случило?
Разказал й той всичко.
— Я дай да видя какъв е тоя чуден пръстен, що се не хваща на ничий пръст! — рекла княгинята.
Взела пръстена, премерила го на показалеца си — тъкмо й дошъл, като че ли за нея е правен.
Зарадвал се князът.
— Сестрице — рекъл, — ти си ми обречена за жена. За теб ще се оженя, за никоя друга. Сам Бог е наредил това. На ничий пръст не стана пръстенът, само на твоя дойде тъкмо.
— Млъкни, братко! — викнала момата. — Що говориш ти? Не те ли е грях да се шегуваш? Къде се е чуло и видяло — брат за сестра да се жени?
— Аз никак не се шегувам — казал князът. — Още сега ще заповядам да приготвят каквото трябва за сватба. В неделя ще се венчеем. Толкова години търся булка, а тя била в двореца.
Разплакала се момата, излязла навън, да се наплаче някъде на скришно място. Отишла в царската градина. Седнала под едно дърво и почнала да плаче, колкото може. Случило се, че минали оттам няколко бабички. Една от тях била магьосница, но от добрите магьосници. Позапрели се и попитали момата защо плаче. Като видяла чужди хора, княгинята се засрамила и престанала да пролива сълзи. Но те настояли да им каже.
— Елате в двореца — рекла тогава момата. — Там ще си поприказваме.
Отвела ги тя в стаята си, нагостила ги и им разказала всичко.
— Недей плака, недей тъжи! — рекла й магьосницата. — Това ще се нареди лесно. Когато дойде брат ти, бъди към него любезна и добра, за да не разбере нищо. В събота вечерта отсечи от градината четири стъбла от калина, издялай ги и направи от тях четири кукли, па ги облечи в дрехи от копринени парцали. Превържи ги с тия четири вълнени нишки, които ще ти дам. А в неделя, когато дойде време да тръгнете за църква, стой си в стаята и не пускай никого. Сложи куклите в четирите ъгъла на стаята. Повика ли те брат ти, кажи му: „Ей сега идвам.“ Но недей излиза. Тъй ще се отървеш. И той ще намери оная, която му е обречена. Не си ти: друга е, но е далеко, чак в Подземното царство. Ти ще му я доведеш.
Поблагодарила момата на бабичките. Те си отишли. А тя станала, та направила куклите и ги натъкмила в четирите ъгъла. Заключила се в стаята. Князът се пременил като младоженец и дошъл да я вика:
— Хайде, сестро, да вървим в църква, да ни венчеят.
— Сега, братко, сега. Почакай да си облека сватбената рокля!
А четирите кукли рекли от ъглите:
Отведнъж земята се разпукнала всред стаята. Момата потънала до колене.
Малко след това князът дошъл отново да вика сестра си:
— Хайде, сестро! Готова ли си? Всички тебе чакат. Толкова гости са се събрали в черквата. Бързай!
— Ей сега, братко! — викнала сестрата. — Обувам си обувките. След малко ще дойда. Ти върви!
А куклите се обадили отново: