Чудомир. Доколкото разбрах, снощи е била доста храбра, но днес изглежда паднала духом. Особно снахата тряба да и ломи нервите с езика си.
Христофоров. Тя пък защо!
Чудомир. Тя си я мрази открай. Ей такваз: завистлива, суетна, дребна. Мила каза: дори всяка моя нова шапка я прави да туря по един разрязан лимон на челото си и да ходи по два дни с превързана глава.
Христофоров. А все пак, казваш, тя — снахата — поддържа или ще поддържа „кандидатурата“ на оня там?
Чудомир. От завист — каза днес Мила: тя не иска за нея мъж, по-значителен от Стефана.
Христофоров. Женски работи. Но по-важното: сега?
Чудомир. Сега… остава ти да действуваш.
Христофоров. Мила какво поръча?
Чудомир. Тя — нищо. Аз я съжалих. Бедното дете.
Христофоров. Как нищо!
Чудомир. Така. Попитах я на тръгване: какво да му кажа? Тя подхвана: кажи му… кажи му, па изведнъж се разплака: нищо недей му казва!
Христофоров. Всъщност, положението не е толкова трудно, само малко търпение и решителност.
Чудомир. Аз и казах: ела с мене у Христофорова още сега. Защото, в моите очи…
Христофоров. А тя?
Чудомир. Тя каза няколко думи, от които нищо не разбрах. В същото време снахата влезе — и ние не можахме вече да говорим.
Първия и втория от четиримата се сбогуват и на отиване разменят думи с тримата събеседници на Христофорова. Един вестникарски сътрудник идва отвън и отива при Драгоданоглу, с когото говори.
Христофоров. Можеш ли да отнесеш до довечера едно писмо?
Чудомир. Ще се опитам, например… например чрез стриковото момченце…
Христофоров. Защо не лично?
Чудомир. Мисля, казах: Стефан се догадил, че и аз играя роля в тая история. Той рекъл, че ще ме прогони. От държането на жена му днес и от погледа, който той ми хвърли одеве, разбрах, че няма да бъде шега. Па и като ме гледа с тебе сега, макар да казах там, че те диря по едно дело… Христофоров. Ой, ой. Всичко тъй сериозно!
Чудомир. А ти какво мислиш?
Христофоров. Остави се. Още не мога да се опомня от шемета на изборите. Сякаш тряба да ми се приказва много, много високо, за да проумявам. Някаква оглъхналост на съзнанието…
Чудомир. Боя се, тия избори да не бъдат фатални.
Христофоров. Казах ти, всъщност положението не е толкова трудно. Ей сега ще видиш. Дра-годаноглу тряба да има достатьчно свяст, за да погледне на тая работа по-иначе, по човешки…
Чудомир. Кой знае.
Христофоров. Ще искам да говоря с него.
Чудомир. Кога?
Христофоров. Още сега.
Чудомир. Дали ще приеме?
Христофоров. Надявам се. Но именно за избягване някоя неприятност ще му пратя карта.
Чудомир. Тогава аз ще се махна оттук. Неловко ще ми бъде, защото той веднага ще се сети, че аз рапортирах. Писмото, за което говореше?
Христофоров. Намини у мене след час, два. Че сега и аз не зная какво щебъде. (Подава ръка на Чудомира и се оттегля на по-раншното си място.)
Драгоданоглу е извадил донесения му от Чудомира вестник и нервно обяснява нещо по него на вестникарския сътрудник. Чудомир на тръгване съзира едно циганче, което събира остатъци от цигари.
Вестникарския сътрудник (напуща Драгоданоглу и се упътва към Христофорова.) О, Чудак, аз не знаех, че си бил и поет. Ти декламираш поезиите си по градините… Скоро ли ще стигнеш до списанията? Чудомир. Хлевоуста журналистика! Ти си била винаги скарана с литературата.
Вестникарския сътрудник. Но с тебе аз съм сключил съюз за нападателни и отбранителни нощни походи. Тия дни ще има един: къде се навърташ повече, да те предизвестя…
Чудомир. Само да не прескачаме плета на поезията, другаде — ако щеш и в църква! Ху-у! (Излиза бърже, като плясва ръце върху циганчето, което отскача уплашено.)
Вестникарския сътрудник, смеещ се, отива при масата на Христофорова, който държи написана вече карта.
Драгоданоглу. (се сбогува с вторая и третия от своите събеседници, които си отиват) Ти какво млъкна, докторе? Да платим, че да ходим… Видя ли нашия с кого беше?
Д-р Чипиловски. Видях: с Христофорова.
Драгоданоглу. Ддаа. (Мълчание.) Ако нямаш работа, ела да идем у дома. Ще видиш малкия. Пак нещо, от зъбите навярно… Мм, где живееш сега?