Христофоров. Никак ли не си излазяла досега?
Мила. С Елисавета веднаж — и то не мина без история. На площада „Св. Крал“ снаха ми се дръпна: „Христофоров! Ела от тук…“ Без да слушам, аз продължих напред. Тя ме хвана за ръката… То беше една интересна сцена и кой знае дали някои минувачи не са ни забелязали. Оказа се най-после, чуе снаха ми се припознала… А за да бъда сега тук — о, как аз плаках! И да ти съобща — то беше много щастлив случай.
Христофоров. Брат ти, защо той не ме повика на дуел?
Мила. Той крещеше това в първата минута, но после не помена вече… Смешно е да се помисли.
Христофоров. За България — да. Но аз рекох, като е бил толкова озлобен…
Мила. Христо! Какво мислиш!
Христофоров. Аз? Нищо. Можеш ли допусна, че бих дигнал ръка да стрелям върху твоя брат! То беше една мимолетна мисъл, не и мисъл, а някакво смътно чувство… Аз сам не зная исках ли да кажа нещо. Също тъй не мога да си обясня и случката в градината: като че някоя чужда ръка подигна ръката ми, някаква чужда желязна ръка.
Мила. Но през всичкото време, когато аз говорех, ти едва ме слушаше… защото мислеше за друго. Нивга други път не си ме посрещал тъй, нито си ме оставял да говоря тъй дълго.
Христофоров. Аз съм щастлив, Мила, някак особно щастлив, като те усещам близо до себе си. След тоя обрат на нашия малък роман — и сред тая обстановка…
Мила. Где другаде! Тук единствено можехме да се видим.
Христофоров. Нима аз казвам нещо против това? Наопаки. Тая обстановка внесе мир в душата ми. Шума на живота, треската на града — чуеш ли тоя глух ромон! — като че всичко се спира там, на вратата, или се удря в някаква еластична паяжина и отскача назад. Струва ми се, че злоба, клевети, скандали са останали зад нас и че над всеки гроб е застанал по един дух и ни приветствува.
Мила (навежда глава). Приветствува ни с празника. Защото днес е един от нашите празници, една годишнина…
Христофоров (мисли мигновение). Годишнина на първата целувка. Мила! И ти си почти в траур.
Мила. Защото съм на погребение… Но какво съм предопределяла аз за тоя ден, през тая година!
Христофоров. И аз нямам поне едно цвете… (Оглежда се.) Какви хубави теменуги! (Чете надписа на паметника.) Ако вярваме надписа, любов е посадила тия цветя. И защо да не вярваме! На гробището иде само любовта. (Къса теменуги.) Омразата дохожда тук самб в ковчег, инак — не, защото се бои от гроба… Ела.
Мила. Тук искам. (Посочва му кръста си.)
Христофоров (кити Мила с една ръка, понеже тя се обляга на рамото му и той я обхваща с левицата си). Любовта, истинската любов, много често пристъпва прага на гроба с радост като праг на брачна стая. Какво знаем ние! Може би онова слияние на душите, към което хората се рват тъй мъчително, може би то е възможно само там. В предчувствие на туй, когато около нас заглъхне всеки шум… може би в предчувствие на туй човешката душа копнее по друг един свят… Често ние долавяме у себе си някакъв невнятен говор, който е сякаш една молитва за смърт. Ти обичаш ли смъртта?
Мила (го целува внезапно, после се заема да постави в петелката на палтото му няколко теменуги, които е взела от кръста му). Аз обичам само тебе. Аз мразя смъртта и се боя от нея. Как например бих отишла там и да те оставя — тебе! — тук? (Той прави движение да и целуне ръката, но тя, поставила вече цветето, подлога на устните му двете си ръце.) Но ако ти би отищъл преди мене, аз бих я обичала смъртта… защото ти би бил там… би ме чакал… (Сълзи бликват от очите й.)
Христофоров. Какви са тия сълзи!
Мила. Не обръщай внимание. Напоследък те идат някак по своему, без сама да зная какво чувствувам в момента. Подире, след като сълзите престанат, някакъв страх ме обзема, студ и страх. И тогава аз познавам какво си ти за мене.
Христофоров. Каквото си и ти за мене.
Мила. Не, Христо. Непременно има една разлика. Аз казах веднаж и на Чудомира. Ти имаш своите широки мъжки интереси: обществена дейност и още много нещо. Аз — аз имам само тебе… Аз те чакам просто като съдържание на моя живот… Много често съм мислила: може би от мене не излезе един човек, какъвто тряба, зная ли! От жената се изисква толкова нещо — и като се виждам… Чета — и като се сравнявам…
Христофоров. Мила, не знам дали бих те обичал друга!