Христофоров. Външно погледнато…
Мила (прекъсва). И външно, и вътрешно. След тоя скандал, толкова скорошен… Аз не мисля захората, нито за брата си. Мисля за моите стари родители.
Христофоров. Наистина, трудно е. Вън от това, моите основания…
Мила (прекъсва). То е ужасно, когато узнаеш, че моето избягване би било за родителите ми един удар — непоносим, дори смъртоносен. Те са тъй стари и болнави… Родителите ми искат за мене добро и са готови да извършат най-голямото насилие над сърцето ми, най-голямото зло. По-напред още можеше да се действува на разума им, но сега… И като гледам тия гробове, аз си представям други два, които биха легнали върху съвестта ми.
Христофоров. Аз те разбирам, ти си права. Не, исках да кажа, че за момента… Но ето какво мисля…
Мила (прекъсва и се приписка о него). О, аз го очаквах! Ти ме разбра, но не ме оправдаваш… Мили, аз те обичам. Защо ме гледаш тъй? Аз те обичам и съм твоя. Прости ми. Аз обмислях всичко, много нощи не съм спала да го обмислям — и зная, че ти не можеш инак… Прости ми, че аз си позволих да мисля макар за родители, макар за себе си…
Христофоров. Мила, изслушай ме!
Мила. Аз няма да слушам. И, ще кажа, че ще бъдеш прав, каквото и да предприемеш… (Посочва малкия си пръст.) Ето тук… Тук трябаше да има кръв… Ако ти ме дръпнеш за ръката и заповядаш да те следвам, аз ще тръгна покорно. Ако би ме свързал и отнесъл, ще чуеш може би хули от моя език, но сърцето ми ще те благославя.
Христофоров. Как нещастен съм аз — в тая минута…
Мила. Нещастен? Ти? Защо?
Христофоров. Дете, аз се чувствувам слаб. Силата, моята мъжка сила — гордостта ми, самонадеяността ми, волята ми, самата моя безгранична любов към тебе — ето моята слабост в тая минута.
Мила. Аз… аз не те разбирам.
Христофоров. Нима аз се разбирам? Нима аз зная защо става всичко това в мене?
Мила. Какво ми говориш ти!
Христофоров. Чакай да събера мисите си… Да. Имаме налице оня публичен скандал. Виновен ли съм аз в него с нещо? Само с любовта си! Да те отвлека — на това хората могат да погледнат както щат, толкова ми струва; да те отвлека, то е желязната логика на обстоятелствата.
Мила (детински предано). Нели?!
Христофоров. Да, Мила. И аз ще те отвлека. Искам да кажа — ще те взема от самата тебе. И то тогава, когато го позволи изискването на моята любов.
Мила. Нима твоята любов изисква… не самата мене, а нещо по-друго?
Христофоров (почти пламенно). Нищо по-друго! Дори за нея стига — за моята любов, — стига и това, че ти живееш! Аз никога не съм те пожелал още, както се пожелава една жена; никога не съм те видял в своите сънища тъй, както се сънува една жена. Не зная дори защо те обичам. Ако се извърна настрана, не мога да си представя и как изглеждаш. Аз зная само две хубави очи, в чието сияние душата ми потъва и се топи като восък… Зная само една малка прозрачна ръка, която тръпне в ръката ми с някакъв обезумителен трепет… Аз не познавам това в миналото; напротив, там, в моето печално минало, има нещо задушно, което ме гони и тласка напред, като една съдба… Аз винаги съм се стремил към тебе, като из някоя бездна към един връх.
Мила. Запали цигара. Искам да те гледам с цигара.
Христофоров (внезапно горчиво). Не искам да пуша сега. Боя се, че през дима няма да ме виж-даш достатъчно ясно.
Мила. Какво искаш да кажеш, Христо!
Христофоров. Не тълкувай зле; ще бъда ясен. Един въпрос, който сме засягали досега, тъй да се каже, само поетически и твърде повърхно и който сякаш днес за първи път изпъква пред душата ми в своя материално-житейски смисъл…
Мила (нетърпеливо). Кой въпрос?
Христофоров. Въпроса за нашия брак.
Мила. Захвани с края. Моля ти се, по-скоро защото ще умра!
Христофоров (я прегръща). Мила, аз те обичам, ти ще бъдеш моя, ти си моя! Какво помисли, какво разбра?
Мила. Кажи ми още веднъж туй. Целуни ме и го повтори. Като сме на открито, ти мислиш, че някой ни гледа. Та не ме целуваш днес… Така. Благодаря… (Засмива се.) Аз благодарих за целувката?! Но как се уплаших. (Почти мрачно.) Сега аз се боя. (Хваща дрехата му.) Не, Христо, аз няма да те оставя вече!