Мила. Спаси мене, мене спаси: аз съм изгубена в пъкъла, сред който живея…
Христофоров. От какво се боиш ти! Какво казвам аз? Помисли само. Аз казвам: ще продам себе си, Мила, но ще спася любовта си. Ще продам себе си… Но защо? Какво ми тряба? Тряба ми всъщност толкова малко нещо. Ще отида утре при вратата на съда, ще търся, ще викам, ще търгувам… аз ще спася гордостта си, самовнушенията си, нашите блянове… Какво особно има в туй! Какво страшно бих казал аз? Иди при брата си в Москва и ме чакай там. След година и половина — не, след година, аз ще бъда там. Ако Витоша би се изпречила на пътя ми, с глава ще я отместя и ще бъда там… Ти почваш да ме слушаш, ти ме слушаш, нели? (С малка облекчение.) И тогава, между другото, ти ще бъдеш пълнолетна. (Почти усмихнат.) И ти ще заявиш по всички формални пътища отречение от бащини и майчини стежания. (Светнал.) Ти ще направиш това, макар инак излишно нещо, заради моята… заради моята малка суета — или лудост? И ние ще бъдем щастливи, затворили вход за всичко, което би могло да нарани нашето гордо щастие; така, както сега наглед е затворен за нас всеки изход от едно нещастие!
Мила. Нещастието е само мое… Струва ми се, че днес за пръв път те видях, залюбих и изгубих… Сякаш нищо не е било допреди час, сякаш и нищо няма да бъде подир час… Не, струва ми се, че съм се пробудила между два кошмара, за да изживея в няколко мигновения цял живот. Единия кошмар изчезна, когато пристъпих гробищната врата и те видях тук. Другия — той ще се спусне върху мене, когато тръгна за в къщи…
Христофоров. Ти поменуваше твоите родители… И най-после, едно малко отлагане…
Мила (високо). Не е истина. Нищо не съм говорила. Аз нямам родители. (Много горчиво.) Аз нямам нигде никого!
Христофоров. Успокой се. Мила!
Мила. Остави ме. Защо не си отидеш! (Пада на колене.) Остави ме. Тая камбана, тя бие за мене. (Почти пада по лице и ридае.) Иди си. Тя бие замене…
Христофоров. Тогава тя би трябало да бие за двама ни… (Отпуща се на колене при нея.) Мила, ти няма да се върнеш вече у брата си. Ела с мене.
Чуе се далечно погребално пение, което наближава постепенно.
Мила. Не. Издигни ме. (Подема се полека с него.) Не. Аз ще си отида. Ще си отида дома, изведи ме само до вратата. Недей се огорчава. Ти си прав. Всичко тряба да бъде, както ти казваш. Ти си прав… (Отпуща глава на рамото му.) И ние ще бъдем щастливи…
Действие четвърто
КАРТИНА
Салона в къщата на Стефана Драгоданоглу. Настъпваща вечер. Мила Драгоданова, облечена в бяла рокля с черна престилка, гледа удивено.
Чудомир Чипиловски (току-що влязъл). Смелост да вляза тук? Най-напред аз не съм бил още официално изпъден. Стефан в къщи ли е?
Мила. Тук е, в другата стая, с Елисавета. Там, доколкото разбрах, те обсъждат нещо.
Чудомир. Аз искам да се изпълни една формалност, за да обявя войната. Както две държави, така и двама хора — или са в отношения на търпимост, или в открита война. Едно средно положение вреди и на двете страни. В нашия случай страда моя морал и още — моята радост, че живея. (Показва джеба на палтото си.) Ето, искам да почна.
Мила (посяга). Защо се бавиш!
Чудомир. Какво! (Досеща се.) Бедната братовчедка… Ида с празни ръце. Това, то е друго… На Христофорова — нито предполагах, че ще дойда тук, за да му се обадя. Отивах в редакцията на вестника, отсреща, спрях се при оня нашенец на улицата, дето ви сече дървата, и сетне влязох, като те видях на балкона. (Съобразява нещо и изведнаж се разсмива.)
Мила (меланхолично). Защо се смееш?
Чудомир. От онова — с дърварина, ще излезе един подлистник: „Изборна материализация на духове“ или нещо подобно. Дошел човека да си получи обещаната служба, а бил накаран да сече дърва. Той мисли, че е за наказание: гласувал вместо трима умрели, нарочно незаличени в избирателните списьци, и на третия път му бил съставен акт. „Подигнах, казва, умрелите, та всяка нощ ги сънувам…“ И само да беше видяла как се прекръсти човечеца! Пита ме де може да се намери някой поп, да му чете…