Писаря. Има тук, отстрана, нещо на славянски…
Христофоров. Епиграф?
Писаря. Не е и славянско…
Христофоров. Да не цитират Конфуция на китайски!
Писаря. Не мога да го прочета. Но другото се чете: „Един деветдесет и шест годишен старец, който принадлежи на един род, в който има много столетници, нещо, което е явление по цяла Европа, е слушал от дяда си, който умрял на сто и дванайсет годин, като загинал през едно чумаво време, като му излезли отоци под мишците и цял посинял, че когато той бил двайсетгодишен младеж, слугувал у прапрадядото на избраника на нашата богоспасяема околия, господин Стефо, както го наричаха, когато беше малък и когато ходеше по риза, която не му променяваха по един месец, за да правят економия на сапуна и да станат по-богати…“ (Четеца, който се е сдържал досега, не може да продължава от смях.)
Христофоров (горчиво). На две… на четири — и в коша.
Писаря (къса ръкописа). Има и записка при статията.
Христофоров. В коша. Другото?
Писаря. Много засукан подпис, не се чете. Върху лист с надпис „Земледелска банка“.
Христофоров. Какво пише той?
Писаря (чете). Почитаемий господине… Заповедта за моето уволнение, като чиновник при тукашния клон на Земледелската банка, била готова: бил съм говорил на някои селяни добро за вас. Ако си спомняте, ние се запознахме в задния двор на хотела, дето бяхте слезли. Аз бях с един мой колега, който каза, че, ние имаме чест да ви се представим и че сме ваши съчувственици. Вие се учудихте на доблестта ни, както сам се изразихте, и посъветвахте да не се впущаме. Моя другар няма да бъде уволнен, защото има роднина в централното управление на банката. Това ще каже, че не е имало от негова страна доблест, както се изразихте за двама ни, а подлост — да изложи мене, макар че съм женен от шест месеца, а той не е. Питам аз, къде е ту к справедливостта, когато той навсякъде вървеше напред, защото от никого не се бои, па мога да кажа, че и нас другарите си, плаши идори пари му даваме назаем, без да ги връща… Но не искам да се отклоня, вам и повторно питам къде е ту к справедливостта, когато ако някой е говорил негде, това е той, а не аз — зашото мъчно се изразявам, поради един природен недостатък в езика си… (Четеца преглъща смеха си и продължава.) След гореизложеното аз като ваш съчувственик настоявам да употребите всичкото си влияние, защото макар опозиция.
Христофоров (мрачно). Ст-ст… Хвърли го там. Друго?
Писаря. Един препис от телеграма.
Христофоров. Чети.
Писаря. „До окръжния училищен инспектор…“ Не е отбелязан града.
Христофоров. По-нататък?
Писаря, (чете). „Известно е, представили сте в министерството с ходатайство да бъдат утвърдени петте постановления на селските училищни настоятелства за уволняване седем души мои другари, виновни, че са изпълнили при последните избори своя просветителен и граждански дълг… През това време в селището дето учителствувам аз, върлуваше епидемия, запазен беше всеки вход-изход и противозаконно не се нареди събиране гласовете на трийсет и двама избиратели. Автор на протеста, подписан от последните, съм аз. Нашето настоятелство е опозиционно и няма да държи постановление против мене. Обявявам се дружен с уволнените другари, чакам наказание и ви плюя в лицето! — Звънеков, народен учител.“
Христофоров. Глада има един герой у нас — народния учител. Зачеркни последните думи, „плюя“ и пр., и предай телеграмата в редакцията на вестника. Какво има още?
Писаря. Препис от една резолюция. Тук е писано: „От селската младеж“. Следват много подписи. (Разгръща листа.) От петте села. В полза на уволнените учители. (Чете.) „Събрани в…“
На телефона се звъни.
Христофоров. И това в редакцията. (Едно дете гледа през проэореца и стърже с пръст стъкло-то.) Пропъди онова дете оттам и спусни завесите, много слънце… (В телефона.) Кой е? Да, търсих ви. Що? Материал за вестника? Не. Аз няма нищо да напиша. Тук има някои книжа, получени от провинцията: ще ви ги пратя. Аз? Казах нищо няма да напиша. Нито сега, нито по-късно. Не умора; у мене се яви някакво отвращение. Що? Нищо, когато отвращението е в чув-ството; опасно е, когато то се яви в мисълта. Да, да, такова отвращение е възможно и въпреки чувството дори. Повод ли? Не чух: снощното заседание на централния комитет? Нямах пред вид него. Все пак — и то може да бъде повод… но за нещо по-определено. Аз ви дирих преди малко да попитам за края. Защо напуснах веднага след обясненията си? Много просто: за да не стеснявам никого. О, разбира се: какво би била една партия без дисциплина! Но дисциплината в един случай задължава, а в друг — отдължава. Какво искам да кажа ли? Кажете ми вие по-напред решението на комитета. Слушам… Мотивировката, да. Как? В моите публични речи имало изрази, в които звучало някакво презрение към народа, презрение ли казахте?! И покрай другите си проповеди, явно противоречащи на програмата, сьм нарекъл смешно задължителното упражнение на избирателното право? Отлично формулирано. Но присъдата? Надежда, че няма да се повтори? Позволете, това е най-смешното. Аз ще коригирам тая присъда тъкмо в името на толкова зле защитената дисциплина. Ще я коригирам, като по-върна членската си карта. Не се шегувам. Сбогом. (Той почва да търси между книжата в бюрото си.)