Амели. Мила се движи.
Петрович. Клето дете…
Елисавета (продължава). Само веднаж, в начало, като му казах: по-добре да не беше…
Петрович (прекъсва малко нервозно). И аз тьй мисля.
Елисавета. Той каза: „Да ми бере бай Марко греха.“
Петрович. За жалост. (Поглежда часовника си.) Той няма ли да дойде?
Елисавета. Излезе една минута, преди да влезете вие. На аптеката ли отиде…
Петрович. Той не ми трябаше за нещо. Исках само да видя как е това клето дете и да попитам ще се върне ли жена ми за обед.
Амели. Аз ще остана тук. Струва ми се, че не съм излишна.
Елисавета. Останете, госпожо, какво ще правим сами… (Въздиша.) Ох, какво ни направи тя! (Отива към леглото, взема едно стъкло с лек и го оглежда.)
Петрович (тихо). Но аз не виждам тук някоя особна тревога.
Амели. Само брата е слисан. Госпожата… не разбирам! Но той, господина — мисля, че се скри от тебе.
Петрович. Тъй ли?
Амели. Да. Затова — иди си.
Петрович. И добре ще сторя Има яд у мене — и не е момент… (Сочи с поглед леглото.) Дори и по тоя случай, макар че нямам право да се вмесвам…
Амели. Иди си. Аз ще остана. Болната сякаш става по-зле, щом някой от своите и се мерне. Макар че тя нищо не им говори — те сами се досещат и не доближават твърде.
Петрович (вее си). Какъв задух е днес! А тя — идва ли често в съзнание?
Амели. Все по-рядко. (Чуе се стон и неразбран шепот.) Ето така: повечето бълнува.
Елисавета (наклонява ухо над болната, слуша и после отива при другите). Пак Христофоров.
Амели. Тя често го повтаря.
Елисавета. Тоя проклет човек, боже!… Единствената причина на всичко, господин Петрович!
Петрович. Недейте издирва причини, госпожо, защото човек често ги намира и там, дето най-малко би желал да бъдат. (Към жена си.) Амели, аз ще пратя след пладне слугинята за известия. Нека се надяваме все пак.
Мила. Дайте ми ги. Те са мои. Дайте ми ги…
Амели (отива към леглото). Какво, моя скъпа?
Мила. Куклите… А-а… г-жа… г-жа Петрович. Защо не дойдохте толкова време?
Амели. Нели, Мила, нели ти казах одеве?
Мила. Казахте ли ми? Какво ми казахте? Има ли някой тук?
Амели. Тук са…
Мила (не слуша). Искам да ви кажа… какво беше! Аз съм много болна. Ще — ще умра ли?
Амели. Какво говориш! Нели лекарите бяха тук! Нели те казаха, че няма нищо…
Мила. Няма нищо. Прегърнете ме, госпожо. Искам да ви кажа… Има ли тук някой?
Амели (я прегръща). Кажи ми тихичко.
Мила. В огледалото… Елисавета.
Елисавета. Аз съм. Мила.
Мила. Защо не идеш при децата?
Елисавета. Не искам да те оставя. Василчо е в училището, малкия спи… Василчо не искаше да иде на училище: „Мъчно, казваше, ще ми е, защото леля е болна…“ (Засрамена, тихо на Петровича.) Тя много обича децата, праща ме при тях.
Петрович. А мене где ще изпратиш, малка моме?
Мила. Ще дойда с вас. Ще стана ваша дъщеря.
Петрович. Браво. Прието. Бързай да оздравееш. (Вече приближил, той взема ръката и.)
Амели. Да беше наша дъщеря…
Елисавета (поглежда недоволно). Мм…
Мила. Аз… Защо ме люлеете?… Аз нямам никого… (Ясно и като че радостно.) Аз съм дъщеря на бога… (Много тихо.) На бога…
Амели. Пак се унесе.
Петрович (целува болната по челото). Довиждане, госпожо. Предупредихте ли родителите и?
Елисавета. Стефан тряба да е отишъл… На аптеката той няма какво да прави, тряба да е отишъл на телеграфа. Нели, госпожо, той говореше.
Амели. Говореше.
Петрович поздравява со глава и излазя.
Елисавета. Ох, родители… Като гледам и моите — растат: какво ли ми готвят!… Те ще умрат от срам, старите.
Амели. Ще умрат… от срам?
Елисавета. Помислете, госпожо, дъщеря да се убие! Всъщност то не е така, но хората ще го кажат.
Амели. Аз мисля: По-важно е какво казват в дадени случаи нашите съвести…
Мила (се раздвижва). Христо!… Влез! Защо не влезеш?
Амели (отива бързо при нея). Какво, миличка?