Амели. Можете ли да помислите друго!
Драгоданоглу. Бай Марко също тряба да е канен. Разбира се, той няма причини да откаже… (Чуе се стон.) О, да би могла да се подигне…
Амели. Бедната, тя вече доста дълго почива; има четвърт час.
Драгоданоглу. Лекарите казаха, че няма никаква надежда. О-о… Но где се бави жена ми?
Някой бутва вратата.
Амели. Ето…
Христо Христофоров се явява, държащ шапката си, поглежда леглото, после навежда глава и застава в очакване и съкрушение.
Драгоданоглу трепва силно, но в движението му се изявява само изненада.
Амели (го хваща за ръката и му шепне внушително.) Г-н Драгоданоглу, аз не се съмнявам в кавалерството ви…
Драгоданоглу (глухо). Заведете го при нея.
Амели. Г-н Христофоров! (Стиска му ръката.) Отдавна не съм ви виждала… (Ниско.) Моите съчувствия… (Отвежда го при леглото.) Ето стол, ако обичате. Ще ви оставим сами. (Към Драгоданоглу, който сам вече е тръгнал към вратата.) Елате да изпратим телеграмата.
Те излазят.
Христофоров (се отпуща на коляно край леглото и целува продължително ръката на болната) Мила, аз съм тук.
Мила (се движи вече). Не ги давам, пуснете ме!
Христофоров. Мила, аз съм тук…
Мила. Куклите са мои. Защо ги взехте? Те са мои!… Пуснете ги…
Христофоров. Късно ли дойдох? (Изправен). Събуди се, Мила!
Мила. Аз ги бях скрила. Аз ще ги пазя…
Христофоров. Не пазиш ли една искра съзнание за мене… (Допира лице до лицето и.) Една искра съзнание за мене!
Мила (с удивление). За детето!
Христофоров. Какво дете бълнуваш ти, нещастно дете!
Мила. То е щастливо…
Христофоров. Но аз и ти сме нещастни.
Мила. Аз ли?
Христофоров. Аз и ти.
Мила. Кой си ти?
Христофоров. Аз съм Христо… Христофоров.
Мила. А-а… Где сме ние?
Христофоров. В твоята стая. Сега дойдох.
Мила (в съзнание). Христо!… Аз съм много болна… Къде са другите?
Христофоров. Излязоха. Защо ти ме… наказа така?
Мила. Аз исках да дойда при тебе. На улицата — изведнаж се уплаших. Аз идех при тебе, защото не ме пущаха в Русия и ме насилваха за друго… Стефан ме хвана за лакътя. Трамвая идеше. Аз не знаех какво да правя — и не помня помислих ли… когато трамвая идеше… Две големи огнени очи ме ослепиха и привлякоха… После, като че някой ме блъсна много силно; някой ме блъсна… Аз сякаш полетях… Когато отворих очи, един лекар беше над мене. Не беше ли оня?
Христофоров. Кой?
Мила (съвсем отпаднала). Ти не знаеш. Аз няма да ти кажа. После — да… За какво приказвах?
Христофоров. За лекаря.
Мила. Те бяха трима. Те казаха… те казаха, че няма нищо. Вярвай, че няма нищо. Само свят ми се вие. Уморих се…
Христофоров (я обхваща внимателно). Как те наказах аз — и как ме наказа ти! Как се наказахме един друг — с любовта си… Как се самонаказахме чрез любовта си…
Мила (като през сън). Колко ми е добре тъй колко… (Унася се.) Кьде отиваш? Чакай ме!… (Много долечен гръм.) Колата… На колата ли ще се качим? Защо бьрзаш? Останах…
Христофоров. Мила, аз няма да те оставя Къде ще отидеш ти без мене? Къде ще остана аз без тебе? Ние сме тръгнали, за да се срещнем. И като се срещнахме, как ще се разделим! Всяка моя стъпка е била към тебе. И всяко твое дихание бе един зов кьм мене… (Тя стене.) И тоя стон е за мене. Още когато не те знаех, душата ми те търсеше. Твоята душа чакаше, Мила… твоята душа чакаше! Казах ли ти аз нещо, когато те срещнах, каза ли ми ти нещо? Само душите ни трепнаха и се устремиха една към друга, една в друга… Как да ги разделим сега? За кого ще работа аз, за кого ще мисля аз, чие одобрение ще чакам, чие щастие ще гоня! (Навежда се над нея.) Моето щастие, Мила, можеше да бъде само твоето щастие…
Мила. Защо посягате! Няма да го оставя!
Христофоров. Що, Мила?
Мила. Детето…
Христофоров. Ти никога няма да бъде майка, нито аз баща… И там, на гробището, и там него ли бълнуваше?
По-близък гръм — в стаята съвсем притъмнява.
Мила. Защо е тая кола? Кой отива на гробището? Аз те видях още… още като влязохме… Тя умря…