Христофоров. Мила!
Мила. Аз не искам да умра… Недейте ме убива…
Христофоров (я прегръща). Аз съм тук, аз съм тук…
Мила (в полусъзнание). Тук? Кой си ти? Христе! Те ще ме убият… аз ще дойда с тебе…
Христофоров. Ти ще дойдеш с мене!
Гръм.
Мила. Трагваме ли? Каде отиваме ние? (Тя прави усилия да се дигне, той я подкрепя.) А… Ти си тук. Прегърни ме. Аз умирам.
Христофоров. Мила…
Мила. Недей ме оставя, Христо. Страх ме е да умра…
Христофоров. Ние ще умрем заедно…
Мила. Ще умра, убиват ме…
Христофоров. Додето имаш искра съзнание чуй! Аз те чакам! Довиждане, Мила!
Гръмотевица и рукнал дъжд заглушават един револверен изстрел.
Мила (се изправя во внезапен порив на колене, хвърля търсещ поглед наоколо си, вижда Христофорова клюмнал и с един вик, сякаш на ужас и щастие едновременно, пада върху него). Христо!
Дъжда постепенно заглъхва заедно с далечното ехо на гьрма.
Амели (влазя). Повика ли тук някой? Г-н Христофоров! Мила… (Вижда ги мъртви, извиква и се озовава при тях.)
Драгоданоглу влазя бърже и застава при другия край на леглото — вцепенен с разгьрнати ръце. Елисавета се спира край вратата и гледа безсмислено. Амели закрива очи и се навежда над мъртвите. Драгоданоглу се отпуща на колене, опира чело в леглото и плаче.
През това време е станало светло и в последното мигновение слънце озарява прозорците.