— Хм — каза той. — Силни изрази.
Той надникна в корабния дневник, където беше отбелязано времето, в което най-напред го бяха забелязали, а след това кратките бележки по отношение на преследването. Те внезапно спираха с отметката за неговото послание със сигналната лампа към тях за моторите им.
Хелър взе сака и погледна в него. Извади малко мускалче. Изтри много внимателно всичките бележки от момента на първото му забелязване.
Взе парче хартия и упражни калиграфия на базата на по-раншните бележки в дневника.
После, вместо „забелязан морски скиф 329-478А“ той написа: „забелязано отвратително морско чудовище — оранжеви криле, пурпурни рогове, има огнен дъх, триста фута на дължина. Говори скандинавски“.
Той написа следващата бележка: „Започваме преследване. Морското чудовище пътува с 48 възела.“
После продължи: „Морското чудовище се нахвърли върху кораба. Иска кафе“. След това, като вкарваше подходящо време, изписа: „Вече се качи на носа. Разтапя оръдието с огнения си дъх. Изяде антените. Екипажът припадна, с изключение на мен. Сбогом, жесток свят“.
В небето се чу рев на мотори. Хелър погледна навън. Три хеликоптера бързо застигаха бавнодвижещия се патрулен плавателен съд.
Този, който водеше, се спусна съвсем наблизо.
Хелър извади ръка от кабината на лоцмана и помаха.
ТРИТЕ ХЕЛИКОПТЕРА СЕ ОТДАЛЕЧИХА!
Бесен, се свързах с Грампър.
— Изиграват ви! — изкрещях аз. — Онзи патрулен плавателен съд е в ръцете на врага!
— О, я стига вече — каза Грампър. — Нещата стоят така, както ви казах. Вече теглим морския скиф. А един от пилотите даже е разпознал главния морски старшина, който е капитан на катера. Старшина Джайв, един от най-способните чернокожи, които имаме. Моля ви, мистър Суиндъл и Крауч, не можете ли да ни оставите да се върнем към нормалните си задължения? Работата на бреговата охрана е ефикасна и безупречна.
Телефонът падна от ръката ми.
Седях като гръмнат.
В началото си бях помислил, че ченгетата не бяха разпознали Хелър на Хъдсънското пристанище, защото те всички бяха виждали Гениалното хлапе по телевизията и си мислеха, че търсят стърчащи зъби и очила. А сега истината излезе наяве. Той го беше направил в бара „Борсов агент“!
„Бибипан“ Спърк! С тази перука не можеш да различиш истинското лице на някого!
Хелър беше използвал същия трик, който беше изиграл в Кънектикът! Тъй като носеше черни памучни ръкавици, нито аз, нито който и да било друг беше успял да види ръцете му.
Наблюдавах много внимателно. И най-сетне се убедих като видях отражението в стъклото на лоцманската кабина. Хелър беше с черно лице! А всички чернокожи изглеждат по един и същи начин на белите. Не е чудно, че денят беше изглеждал толкова красиво безоблачен! Той носеше светлокафяви контактни лещи!
„Бибипан“ Хелър! Как можеш да следиш такъв човек!
Тогава направих единственото нещо, което можех да направя. Обадих се на началника на пристанището в Атлантик сити. Казах му:
— Аз съм агент на ФБР. Трябва да ви кажа, че по-късно днес или довечера ще бъде направен опит да бъде превзет или взривен „Златен залез“.
— Исусе Христе! — възкликна той. — Ако се взриви кораб с такава големина, ще се задръсти цялото пристанище! — Той беше ужасен.
— Точно така — казах аз. — Така че пригответе кораба за нападение и го приведете в пълна бойна готовност. Не разрешавайте никакви съдове да се приближават до него, особено ако са на бреговата охрана.
— Бреговата охрана? — възкликна той. — Защо не?
— По-побъркани са, отколкото изглеждат — казах аз. — Прахосват си корабите наляво и надясно и няма да ви послушат. Но най-важното е: саботьорът е чернокож, най-злият и измамен „бибипец“, който някой някога е виждал. Ако го зърнете, дори не искайте паролата. Стреляйте без предупреждение.
Той обеща категорично да направи така.
Част петдесета
Глава първа
Следобедът си отиваше и когато Хелър погледна към морската карта, за да разбере къде се намира, разбрах, че вероятно се движи с не повече от десет възела и че ще минат часове, преди да се изравни с Атлантик Сити.
Това нямаше значение. Момичетата си бяха вкъщи, доколкото чувах. Голяма гюрултия. Не бяха сами.
В тоя момент Пинчи, или Адора, или мисис Султан Бей — или каквото по дяволите беше името й сега — дойде до вратата ми и надникна.