— Трябват ни демонстративни снимки — каза Тийни. — Как мога да си направя домашното без точни и подробни примери? Ако нямам какво да изучавам, въобще няма да се справя!
— Чуваш ли? — попита ме Адора. — Просто ни кажи какво искаш, Тийни.
— Ами състезателите по фигурно пързаляне трябва да снимат себе си, за да подобрят техниката си. Ти сама каза така, Пинчи. А пък аз още нямам такива снимки.
— Разбира се — каза Адора благосклонно.
— Можеш ли да работиш с апарата? — попита Тийни, като паркира дъвката си върху главата на една статуетка на Афродита.
— Разбира се — каза Адора. И го взе. — Сега какво точно искаш?
Роклята на Тийни незабавно хвръкна във въздуха.
Аз продължавах да седя върху канапето. Тя се приближи и застана пред мен. Погледна критично надолу и поклати глава.
— Така няма да стане — каза тя.
Обърна се към Адора.
— Онова, от което имаме нужда, е малко музика — каза Тийни. — Току-що купих най-новата плоча с неопънк рок, изпълнявана от „Непослушните момчета“. Ей тука е в чантичката ми. Имаш ли нещо против да я пусна?
Тя веднага щеше да постави 45-оборотната плоча върху стереото, но аз я взех от ръката й. Всичко, което имаше нещо общо с Тийни, беше смъртоносно. Човек трябваше да бъде предпазлив.
На етикета пишеше:
НЕОПЪНК РОК
ПОУКА
За деца от началните училища
Одобрено от Международната асоциация на психолозите
Образователна песничка
Непослушните момчета:
Бифър, Поукър, Слайдър и Уауи
О, Боже, по дяволите! Това бяха само някакви детски измишльотини и щом психолозите я одобряваха, трябва да е добра.
— Давай — казах аз.
Тя изкусно нагласи стереото на 45 оборота и го нагласи така, че плочата да се повтаря отново и отново. Увеличи много звука и плочата тръгна. Иглата слезе надолу.
Шест разбиващи удара от там-тами, последвани от три бумтящи удара от тимпани. ПОУ-ПОУ-ПОУ-ПОУ-ПОУ-ПОУ! БУМ-БУМ-БУМ! И после се повтори. А след това продължи просто да повтаря! Енергична, властна, дива, примитивна!
Всички в стаята започнаха да се гърчат в ритъма на тези барабани. Тийни беше с широко отворени очи, тактуваше по бедрата си и с крака.
После хленчовете и стенанията на електронни инструменти. После някакъв хорал, подобен на племенна монотонна песен:
И тогава със съвсем нормален глас, в края се чу:
„Та това е поуката, малки дечица. Никога не «бибипайте» роботи“.
Жените в стаята почти бяха стигнали до „бибип“ от ритъма.
Помислих си, че съм прочел грешно етикета. Скочих и грабнах плочата от диска на грамофона, преди да успее да започне отново. Да, беше одобрена от Международната асоциация на психолозите и заглавието й беше „Поука“.
Тийни я измъкна от ръцете ми. Тя я постави обратно върху диска. Песничката започна отново: ПОУ-ПОУ-ПОУ-ПОУ-ПОУ-ПОУ, БУМ-БУМ-БУМ!
Тя влезе в ритъма й.
— Не е ли мечтателно? — каза тя с блажена усмивка, която караше преголямата й уста да изглежда като гладна пещера. Тя погледна, за да види дали Адора е готова. После се обърна към мен:
— Хайде, каубой, да заемаме първата поза!
Тя посегна и ме издърпа на крака толкова бързо, че халатът ми излетя назад.
Тя се облегна назад и ме погледна с изненадан израз на лицето си. Щракна с пръсти.
БЛЯС!
Адора беше направила снимката.
Тийни посегна да ме сграбчи. Бързо се опитах да й плесна ръцете и да се отскубна.
БЛЯС!
Беше странно: върху ретината ми се отпечата израз на страхопочитание от лицето й.
Но точно сега вече нямаше нищо подобно на страхопочитание у Тийни. Тя ритмуваше с крака музиката. Отново си вдъхнах увереност, защото си помислих, че музиката я разсейва.