От скока и внезапните движения, към които тя беше склонна, ме заболяха очите и главата, само като я гледах.
— Моля те, иди си — замолих се аз. — Чувствам се ужасно зле!
Тя спря.
— Исусе Христе, Инки. И изкуството ли не можеш да оцениш? — Тя се приближи и ме погледна, а големите й очи бяха твърде близо. Тя сложи ръка на челото ми. — Ей, Инки. Имаш ли главоболие?
— Най-сетне схвана идеята — отвърнах аз.
— И след цялата тая хубава терапия, която ти приложих, пак ли? — попита тя. — Да не си ял или пил нещо?
— Джин — отвърнах аз и потреперих.
— ДЖИН? С трева? О, Исусе Христе, Инки. Трябва да изкараш известно време на улиците. НИКОГА не омешвай алкохола с наркотици, тъпо „бибипеле“ такова. Можеше да се затриеш. И вчера. Може би и нощта преди това. Пи ли нещо?
— Водка.
— О, Исусе Христе, Инки, нищо чудно, че добрата стара трева не ти помогна вчера. Честна дума, Инки, имаш нужда от детегледачка.
— Но не в твое лице — потръпнах аз.
— А аз през цялото време си мислех, че нещо не е наред с „Акапулко Голд“. Исусе, Инки, слушай ме, остави го тоя алкохол. Той е убиец. Придържай се към тревата всеки път.
Тя хукна нанякъде и започна да рови в банята, след което се върна с две шишенца и чаша с течност.
„Витамин B1“. И „Аспирин“. Опитвах се да отблъсна чашата!
— Това е просто вода — каза тя. — Сега бъди добро момче и си отвори устата. — Тя буквално изсипа шишенцето с B1 в устата ми, а след това ме накара да го глътна с водата. После ми даде два аспирина и ме накара и тях да ги глътна. Погледна часовника си: беше нов, а стрелките му бяха ръцете на Мики Маус.
— Исусе Христе, ще закъснея за училище, ако не тичам през целия път. Когато си тръгна, си направи едно силно кафе. А следващият път не прокарвай марихуаната с алкохол! Алкохол! Твърде си глупав, за да оживееш!
Намръщих й се толкова, колкото можех.
— „Бибипка“ му! — казах.
Тя взе чантичката си и тръгна към вратата. Спря се. Рече:
— Много е лошо, че си такъв безполезен шушумига, който нищо не оценява, Инки. Имаш нужда да ти се сменят пеленките постоянно, ама кой го е грижа.
— Махай се, по дяволите, оттук! — изпищях аз. Бях пропуснал третата си възможност да я убия. А тя щеше да бъде последната. От тоя ден насетне щях да се връщам обратно към нея с копнеж.
Глава пета
Събудих се в късния следобед. Изненадващо! Главата не ме болеше, освен при силно тръсване. Колкото и невероятно да изглеждаше, онова „бибипано“ дете беше право за едно нещо: може да е било от алкохола!
Направих си силно кафе и — чудо на чудесата — можех да мисля. А мисленето ме накара да насоча вниманието си към екраните. Отвих ги и ги включих.
Капитан Битс обучаваше Хелър на някаква игра на карти. Те очевидно бяха в главния салон на яхтата, стая, украсена с кехлибар, бежови килими и месинг. Покер. Битс обясняваше коя ръка какво бие, а Хелър следеше много внимателно. Помислих си, по-добре си отваряй очите, капитан Битс, че тоя подъл Хелър вероятно ще те вкара вътре с едногодишната ти заплата, ако не ме лъжеше опитът ми с него. Но кой го беше грижа какво ще се случи на капитан Битс?
Кроуб беше на път за лекцията си.
Екранът на графиня Крек беше празен.
Отново погледнах екрана на Хелър. Той виждаше простряното празно море през една отворена врата. Помислих си, знаеш ли, че тоя Рат може наистина да се е поправил: ето ти я яхтата, право надолу в Карибско море и въпреки всичко Хелър беше все още на екрана. Така че Рат може би е също някъде надолу в Карибско море. И той можеше да ми каже точно къде е тази яхта, в случай че решех да й направя нещо.
Взех радиото за двупосочна връзка и го включих.
— Да? — гласът на Рат.
— Къде си?
— В офиса в Ню Йорк — отвърна той.
Аха, той беше инсталирал активатора-приемник някъде.
— Кога се върна?
— Не съм отсъствал — отвърна Рат.
— Чакай — казах аз. — Ти не последва ли онзи Имперски офицер „бибипеца“ надолу към Атлантик сити?
— О, той ходил ли е там? — попита Рат.
Започнах да се обърквам.
— Той е в открито море на една яхта. Даже до Атлантик сити ли не си ходил? Трябва да го преследваш. Екранът му все още работи.