Това бе Ливърпул Стрийт, номер 12 — къщата на Пол и Джили. Едва ли бе построена преди повече от три-четири години. Ако не се оглеждах за нея, нямаше да я видя.
Изненадах се колко прилича на дома им във Филаделфия. Именно тогава забелязах полицейската кола.
Спрях на празната алея, питайки се колко ли ще се забави Пол в болницата. Тръгнах към полицейската кола — бял крайслер с четири врати, а отстрани със зелени букви пишеше: ШЕРИФ.
Надникнах през отворения прозорец.
— Какво има? Пол ли сте дошли да видите?
Около тридесетгодишна жена, облечена в безупречно изгладена жълтеникавокафява униформа и препасана с широк черен кожен колан, на който висеше 9-мм ЗИГ, модел 220 — сладък автоматичен пистолет — отвърна:
— Да. Вие кой сте?
— Форд Макдугъл, братът на Джили, от Вашингтон. Дойдох да я видя и да разбера какво й се е случило.
— Вие ли сте агентът от ФБР? — подозрително ме изгледа тя.
— Новините бързо се разнасят. — Протегнах ръка през отворения прозорец. — Наричайте ме Мак.
Тя носеше черни шофьорски кожени ръкавици, които бяха хладни и меки.
— Маги Шефилд, шериф на Едгертън. И аз искам да разбера какво е станало с Джили. От болницата ли идвате? — Когато кимнах, попита: — Някакви промени?
— Не. Оставих Пол при нея. Доста е разстроен.
— Нищо чудно. За него сигурно е истински кошмар. Не всеки ден нечия съпруга се хвърля от скала с кола, осъмва в болницата вместо в моргата и оставя поршето на шест метра под водата.
Говореше така, сякаш ще заплаче. Не знаех обаче дали за Джили, или за поршето.
— Шофирали ли сте колата на Джили?
— Да, веднъж. Смешното е, че никога не карам с повишена скорост, освен ако не се налага, но не се случва често. А тогава седнах зад волана, погледнах през стъклото и кракът ми натисна до дупка педала на газта. Вдигнах сто и двадесет, преди да се усетя. Слава Богу, че наоколо нямаше ченгета. — Усмихна се и за миг отмести поглед от мен. — Джили така се вълнуваше около колата. Шофираше до Пето Авеню — викаше, крещеше и не преставаше да натиска клаксона. Караше на зигзаг от единия до другия край на платното. Хората излизаха от бакалницата и от домовете си, смееха се и се обзалагаха, че ще потроши колата.
— Така и направи.
— Да, но не защото искаше да се забавлява като обезумяла. Ставаше въпрос за съвършено друго. За моя изненада тя изведнъж удари по волана с ръце. — Всичко е направо налудничаво. Роб Морисън, полицаят, който я е измъкнал, твърди, че засилила колата, преди да се хвърли от скалата. Наклонът на онова място е доста голям — значи е натиснала педала на газта, все едно е възнамерявала да се хвърли. Няма никаква логика. Невъзможно е Джили да е искала да се убие. — Спря и погледна със свъсени вежди гората от другата страна на улицата. — Нямате някакви идеи за случилото се, предполагам.
Трябваше просто да потвърдя — не желаех шерифката да ме вземе за луд, но вместо това отвърнах:
— Имам. Проблемът е, че аз самият не си разбирам идеите.
Засмя се. Откровен смях, който изпълни колата.
— Май ще се наложи да обясните какво имате предвид. Слушайте, вие сте федерален агент. Да, брат сте на Джили, но преди всичко сте федерален агент. Какво точно става тук?
— Вярно, но в момента съм в отпуск. Тук съм като брат на Джили, нищо друго. Няма да си придавам тежест, шерифе. — Стомахът ми изкъркори. — Да ви предложа нещо. Пол е още в болницата. Всъщност ще отседна при него, защото пансионът „Бътъркъп“ е зает от участниците в симпозиума на стоматолозите. Време е за обяд и умирам от глад.
— Симпозиум, значи? Така ли се отърва от вас Арлин? На тази жена й липсва всякакво въображение.
— Е, поне се постара. Изглежда, я изплаших, защото съм външен човек, или защото съм федерален агент?
— Точно така. Арлин Хикс не желае да се навъртате около пансиона й. Има особено отношение към ченгетата.
— Мълвата се е разпространила доста бързо.
— Да. Пол каза на Бени Пикъл от оръжейния магазин, че ще идвате. Бени има най-голямата уста на запад от Каскадските планини.
— Но какво лошо има да си федерален агент? Чист съм, държа се възпитано, не плюя, няма да избягам, без да платя.
— Арлин не желае да вижда дори и мен, а ме познава. А вас не. Вероятно смята, че сте като онези от данъчната служба. От Вашингтон сте, нали? А то е порочно и корумпирано място.
— Май е така и ще се окаже, че Арлин има право.