Е, очевидно беше променила мнението си.
— Паят с месо е свършил — обяви господин Пийт радостно. — Пиер не е направил достатъчно. Сутрешната тълпа го изяла. Какво ще кажеш за едно хубаво парче риба с пържени картофи и паниран лук?
В момента не намерих за толкова ужасна идеята всичката тази мазнина да плувне из артериите ми.
4.
Роб Морисън живееше в малка дървена къщурка, закътана сред десетина смърчови дървета на около три километра южно от града. Пензанс Стрийт — за да съм точен, тесен черен път — се виеше като змия сред долината и хълмовете. Къщата му се намираше на края. Отзад имаше широка клисура. Слязох от колата и се извърнах да огледам хоризонта на запад. За миг изпитах дълбока завист. Сутрин Роб Морисън се будеше пред невероятна гледка към Тихия океан, премрежена от тънките смърчове. Все едно човек се намира на ръба на света.
Маги потропа по небоядисаната дъбова врата.
— Роб? Хайде, събуди се. След четири часа си дежурен. Ставай.
Чух движение в къщата. Дълбок мъжки глас извика:
— Маги, ти ли си? Какво правиш тук? Какво става? Как е Джили?
— Роб, отвори и ще ти разкажа всичко.
Вратата се отвори. На прага застана мъж на моите години. Беше с набола сутрешна брада и в тесни джинси, с разкопчано горно копче. Шерифката имаше право: този тип беше в страхотна форма. Слава Богу, че се бе оказал на подходящото място в подходящия момент.
— Вие кой сте?
Протегнах ръка.
— Форд Макдугъл. Брат на Джили. Искам да ви благодаря, че спасихте живота й.
— Роб Морисън — представи се мъжът и силно стисна десницата ми. — Съжалявам, че въобще се случи. Как е тя?
— Още е в кома — обади се Маги.
— Може ли да поговорим? — предложих аз.
Роб отстъпи и направи знак да влезем.
— Господин Торн беше тук само преди два дни, така че мястото все още е чисто като помисли на девственица. Ще направя кафе. Някой да иска?
Кимнах и той продължи:
— Черно и силно като катран, става ли?
— Точно така.
— Маги, за теб чай „Ърл Грей“?
И тя кимна. Двамата го последвахме през безукорно спретнатата всекидневна до малката кухня отзад.
— Хубаво местенце — отбелязах аз. — Кой е господин Торн?
Роб се извърна и се усмихна.
— Моят иконом. Идва два пъти седмично и се грижи да не живея като прасе. Пенсиониран ловец на сьомга от Аляска.
Седнахме на високи столчета до плота между кухнята и малкото правоъгълно пространство пред двата големи прозореца с изглед към океана, което служеше за трапезария.
Скоро се разнесе ароматът на кафе. Вдишах дълбоко.
— Кафето в „Едуардиан“ имаше вкус на евтино нес кафе.
— Точно такова е било — отвърна Боб. — Пийт обожава нес кафе, прави го с хладка вода, но само когато Пиер Монтроз — собственикът — не е там. Не бих се изненадал, ако го разбърква с пръст.
Наля напитката и внимателно побутна чашата към мен.
Наля вряла вода върху пакетче чай. Прибави сметана на прах, разбърка го и го поднесе на Маги.
Отпихме. Въздъхнах дълбоко.
— Най-хубавият ритуал на света.
— Защо не отидеш да си сложиш риза, Роб? — предложи Маги.
Роб сви идеално оформените си рамене.
— Не. Трябва да взема душ. Хайде да поговорим. Ще се облека, като си тръгнете.
Чувствах се по-зле и от размекната овесена каша; чувствах се направо жалък. Този тип вероятно би ме помел с една ръка и после щеше да се отдалечи, подсвирквайки си. Беше страшно потискащо. Поне кафето ме разбуждаше, независимо от всички болки и травми. Все още си мечтаех за онази дрямка, но нито щях да клюмна, нито да се прозина пред Роб Морисън, седнал насреща ми с кръстосани в глезените крака и опрял чашата с кафе върху голия си корем.
— Роб — подхвана Маги, като се наведе напред, стиснала чашата си с две ръце, — разкажи ми всичко, което си спомняш. Всяка подробност. Ще запиша показанията ти, става ли?
— Да, разбира се. Но ти вече знаеш всичко.
— Хайде да го повторим. Този път искам да запиша показанията ти. А и Мак иска да ги чуе.
Маги записа няколко предварителни бележки на магнетофона. След два несполучливи опита Роб се окопити и заговори бавно и ясно:
— Беше полунощ в четвъртък, двадесет и втори април. Карах на север по крайбрежния път. Не срещнах никого или нищо, докато не стигнах до остър завой, където забелязах бялото порше на Джили пред себе си. Видях колата й да се насочва към перилата. Не намали ход, а продължи напред и премина през тях. После поршето увеличи скорост. Бях по петите му. Когато изхвърча от скалата, бях на две секунди след него. Видях как запалените фарове се гмурнаха във водата. Колата потъна на пет-шест метра, бих казал, преди да заседне на дъното. Стъклото на прозореца до шофьорското място беше смъкнато. Успях да изтегля Джили през прозореца, защото не беше закопчала предпазния колан. Оттласнах се от дъното и се понесох право нагоре. По моя преценка не е била под водата повече от две минути. Издърпах я на брега и се уверих, че диша. Качих се на скалата и от патрулната кола се обадих за линейка. Пристигнаха след дванадесетина минути и я откараха в Областната болница в Талшон. Тя е най-близката. Това е всичко, Маги. Не си спомням друго.