— Разпозна ли, че е Джили, когато видя бялото порше?
Роб кимна.
— О, да, бих разпознал поршето на Джили навсякъде, като всички останали в този град.
— Какво си помисли, че прави? — попитах аз.
— Нямах никаква представа. Разкрещях се, но без резултат. Останах с впечатлението, че нито ме видя, нито ме чу. Може и така да е.
— Забеляза ли нещо друго или някого?
— Не, никого.
Маги се обади:
— По твое мнение Джили Бартлет съзнателно ли се е хвърлила с поршето от скалата?
— На мен така ми изглеждаше — отвърна Роб.
— Имаш ли някакво съмнение — намесих се аз, — че Джили се е опитвала да се самоубие?
Роб Морисън насочи уморени очи към лицето ми. Прокара длан върху тъмната четина по брадичката си.
— Не — заяви той накрая. — Много съжалявам, но според мен тя искаше да се самоубие.
— А ако е загубила контрол поради технически проблем?
— Колата й е все още на шест метра под водата, но аз не видях никакви признаци за технически проблем: никакви спукани гуми, изпод капака не излизаше никакъв дим, никакви следи от спирачен път, нищо. Съжалявам, Мак.
След половин час двамата с Маги седяхме в колата й пред къщата на Пол и Джили.
— Изглеждаш капнал от умора — отбеляза тя. — Защо не си починеш, преди Пол да се прибере?
— Нямам ключ за къщата. Ако не беше големият симпозиум на зъболекарите в града, щях да съм в пансиона „Бътъркъп“. Нямах намерение да отсядам при Пол.
— И затова нямаш ключ?
— И затова нямам ключ. Но ще се свия на някой стол на предната веранда.
— Прекалено си едър да се свиеш на стол — отбеляза тя и забарабани с пръсти по волана. — Щом така и така си споделяме информация, защо не ми кажеш твоите идеи относно случилото се с Джили? Нали се сещаш — онези идеи, дето каза, че сам не ги разбираш? А после иди да седнеш на верандата.
— Добра памет имаш.
— Така е. Та какви са идеите, Мак?
— Ако ти кажа, ще ме вземеш за луд за връзване или просто няма да им обърнеш внимание, защото когато се случи, лежах в болница. Ще ги възприемеш като психическа реакция към лекарства.
— Опитай.
Извърнах очи и си припомних онази нощ.
— Бях в болницата. Сънувах, че Джили е в беда. По някакъв начин бях заедно с нея, когато излетя над скалата. — Идеше ми да се изсмея на себе си, но само поклатих глава. — Мислиш ме за луд, нали?
Загледана в мен, тя бавно промълви:
— Не знам какво да мисля. Какво направи?
— На сутринта веднага позвъних на Пол. Сънят ми се оказа действителност. Нямам абсолютно никаква представа как се озовах така обвързан с Джили. Никаква.
— Господи! — промълви тя.
— Налагаше се да дойда тук.
— Не е трябвало да напускаш болницата.
— Нямах избор. Но се наложи да изчакам два дни. Те бяха най-дългите в живота ми.
Тя мълча дълго. Отри длан в бедрото си. Ръбът на панталоните й все още беше безупречен, все едно ги е обула преди миг.
— А ти и Джили никога досега не сте имали подобна връзка, така ли?
Поклатих глава.
— Останахме само четирите деца. Родителите ни умряха преди време. Джили е три години по-голяма от мен. Аз съм най-малкият. Всъщност не бяхме близки, особено през последните няколко години. Всеки си имаше свои грижи, но предполагам, че е нормално. И изведнъж дойде този проклет сън. Не мога да се отърся от чувството, че нещо е накарало Джили да изхвърчи от скалата… Или някой. Беше сама в колата, но не и в действителност.
— Звучи безсмислено.
— Знам — съгласих се аз. — Поне засега звучи така, знам. И искаш ли още нещо смайващо? В края на съня чух някакъв мъж да крещи. — Поех си дълбоко въздух. — Приличаше на Роб Морисън. Току-що разпознах гласа му.