Сестрата ми даде сериозен материал за размисъл. Напуснах болницата едва на следващото утро и бавно се върнах с колата до Ливърпул Стрийт 12. Когато заспах, отново сънувах Маги Шефилд. Крещеше, че Пол е негодник и ще го прогони от Едгертън.
5.
В десет часа на следващото утро влязох отново в алеята и видях колата на Маги Шефилд паркирана от другата страна на улицата.
Докато вървях тихо към всекидневната, я чух да казва:
— Пол, позвъних в болницата, преди да дойда тук. Госпожа Химел ми съобщи, че няма промяна. Мак още бил с Джили. Там е от снощи. — Пол изсумтя. — Мак прекарва там доста повече от теб, Пол. Защо?
— Върви по дяволите.
Гласът на Пол не звучеше особено ядосан от въпроса, а невероятно уморен. Ако на мен ми беше казала подобно нещо, щях да я ударя. Влязох във всекидневната — дълга, тясна, но просторна стая с изглед към океана; заемаше цялата предна част на приземния етаж. Едната стена се състоеше само от прозорци. Стените бяха яркобели. Големи бели плочки теракота покриваха пода, а всички мебели бяха черни. Това беше осъществената мечта на дизайнер, който не търпи нищо излишно. Не бе допуснал никакви компромиси. Никъде нямаше кошчета за вестници или списания или снимки. Само тези изчистени линии, от които настръхвах. Не си представях как бих се разположил тук удобно с хубава книга или да поставя приличен голям телевизор в ъгъла и да гледам футбол. Всъщност въобще не стъпвах в това помещение, ако имаше начин да го избегна. То бе като завет, но не към живота, а към нечия идея за съвършенство. Дори картините — дузина абстракции — представляваха линии в бяло и черно. Не разбирах как някой би могъл да живее в подобна стерилна обстановка; особено Джили. Помня моминската й стая: ярки сини, оранжеви и зелени тонове. По стените естествено висяха плакати на пънк състави и рокери. Хората се променят, но чак пък толкова? Всичко това влияние на Пол ли беше?
Обърнах се към Маги: седеше на дълъг кожен черен диван с отворен малък бележник в скута.
— Шерифе, надявам се да си добре.
Носеше жълтеникавата си униформа и маратонки. Само за миг си я представих без униформата, точно като в съня ми снощи. Косите й, безмилостно опънати назад, бяха укротени от едно от онези неща, които приятелката ми от ФБР Шерлок нарича шноли. Тя има шноли във всички цветове на дъгата.
— Мак — надигна се шерифката. — Добре съм. Как е Джили?
— Все същото. Никаква промяна.
— Съжалявам. Как се чувстваш?
— Добре. Няма проблеми.
— Изглеждаш доста по-добре. Не така готов да легнеш в гроба, както вчера. Ела да седнеш, Мак. Остава ми да доуточня още няколко неща с Пол.
Пол не бе помръднал. Седеше на края на тапициран с черна кожа фотьойл и притискаше длани между коленете. Задълбочено изучаваше бяла теракотена плочка в краката си.
— Има малка драскотина — заяви той.
— Драскотина? Каква драскотина? — попита Маги.
— Тук — посочи Пол. — Точно тук, в горния десен ъгъл. Чудя се как ли е станала.
— Знаеш ли, Пол? — обадих се, готов с предложение, което въобще не беше шега. — Ще донеса няколко вестника и ще ги оставим върху драскотината.
— Как ли пък не, Мак. Склонната ти към безпорядък душа не разбира нищо от изтънчен стил. Ела да се присъединиш към веселбата. Хайде да приключваме, че искам да продължа с работата си.
— Джили ми каза, че именно затова си напуснал Филаделфия и „БиоТек“ — искал си да продължиш изследванията си по някакъв проект, а там те ограничавали.
— Точно така.
— Какъв е проектът? — попитах аз.
Прекосих килима с геометрични черно-бели фигури и застанах до големите прозорци, гледащи към океана.
— Свързан е с извора на младостта. Разработвам хапче, което ще спре процеса на стареене.
— Господи, Пол! — възкликна Маги и едва не падна от дивана. — Звучи невероятно. Защо са ти попречили да работиш върху това? Би донесло не просто огромно състояние; то ще струва направо колкото целия свят.
Пол се засмя.
— Всички са запалени по идеята. Всеки иска да си върне младостта. — Докосна оредяващата си коса. — Аз лично бих искал да изобретя хапче, което да стимулира косата ми отново да поникне.
— Ако Жан-Люк Пикар от „Междузвездни войни“ е някаква индикация, дори през двадесет и четвърти век няма да разполагаме с хапче за поникване на коса. Нямаш късмет, Пол.
— Върху какво по-точно работиш, Пол? — попитах аз.