— Същото казаха почти всички — обобщи Маги. — Гробището в южно от централната част на града, доста близо до океана, така че е възможно да е постъпила по този начин. Но същевременно доста по-късно е шофирала на север по крайбрежната магистрала.
Сетих се, че Роб Морисън живее в южната част на града. „Не — помислих си аз. — Джили не би нарушила брачните си обети. Не и Джили. Искаше да има дете. Няма да легне с друг.“ Но знаех, че мисълта ще продължи да ме гложди. Ще трябва да поразпитам Маги.
— Възможно е да е отишла на гробището и нещо да й се е случило — подметна Кал.
— Какво например? — процеди през зъби Маги.
— Не знам — отвърна Кал бавно; пак избягваше да гледа когото и да било от нас в очите. — Понякога там виждаш странни сенки, чуваш звуци, тихи нашепвания. Листата на дърветата винаги шепнат — така си мисля. Канадските ели сякаш постоянно се приближават към гробовете. Можеш да си представиш как корените и обвиват по-старите ковчези, разпукват ги, дори освобождават… — тя сви рамене. Опита се да се усмихне. — Не. Това са глупости, нали?
— Точно така — увери я Маги. — Големи глупости. Мъртъвците не представляват интерес, а в гробищата няма нищо друго. Само стари кости. Е, Кал, Мак не знае, че си художничка и даваш воля на въображението си. Престани да се държиш чудато. Всъщност не си такава.
— Все пак не бих отишла там нощем — уточни Кал. — Дори и пияна. Мястото е страшно.
— Да не искаш да кажеш, че Джили е изглеждала пияна, когато си я видяла в девет и половина? — попитах аз.
Кал не отговори. Маги се намеси:
— Никой друг не е подхвърлял, че е била пияна. Била е само в приповдигнато настроение. Така заяви господин Пийт, а и Джили си беше такава. Говорих с лекарите в болницата, след като направиха изследвания на Джили. Съдържанието на алкохол в кръвта й отговаряло на две чаши вино. И токсикологичното изследване е отрицателно. Не е възможно да е била пияна. Е, Кал, после не си я виждала, така ли?
Кал поклати глава. Направи крачка към вратата. Аз пристъпих напред.
— Маги, защо не продължиш с Пол. Ще изпратя госпожица Тарчър до колата.
Стори ми се, че ще хукне към входната врата в опит да ми избяга. Какво ставаше с тази жена?
— Почакай, Кал.
Говорех ниско, с тон, излъчващ авторитет — идеалния глас на служител от ФБР. Тя реагира моментално и спря на място. Хванах я за лакътя и излязох с нея.
В хладното, изключително ясно утро духаше съвсем лек ветрец. Вдишах аромата на океана, все още непривичен за дробовете ми.
Не казах нищо, докато не стигнахме до колата й — светлосиньо беемве със свален гюрук. Отново гледаше надолу и крачеше бързо — направо копнееше да се махне от мен. Леко докоснах рамото й, когато отвори вратата на колата:
— Почакай за минутка, госпожице Тарчър. Какво не е наред? От кого толкова се плашиш?
За пръв път ме погледна прямо. Зад очилата видях светлосините й очи с нюанси на сиво. Студени очи; интелигентни. И още нещо, което не успях да определя. Изправи рамене. Не беше толкова ниска, колкото ми се стори. Всъщност застанала там, с преднамерена арогантност, направо изглеждаше висока. Гласът й бе студен и интелигентен като очите.
— Това, господин Макдугъл, не е ваша работа. Приятен ден. Ще се видим утре вечер, ако не решите да напуснете града дотогава. — Хвърли бегъл поглед към къщата и добави: — На кого ли му пука?
— На мен — отвърнах аз.
Кимна ми с безразличие, настани се в колата и беше на завоя при Ливърпул Стрийт след по-малко от десет секунди. Не се обърна назад.
Кал Тарчър сякаш представляваше две съвършено различни същества. Полудявах от факта, че не познавах никого и не знаех нищо, за да сглобя нещата.
Останах загледан към океана. Спокойните води стигаха до безкрайния хоризонт. На двеста метра от брега се виждаше самотна рибарска лодка. От това разстояние различих силуетите на двама души, седнали неподвижно в нея. Въздъхнах и бавно се обърнах да се прибера в къщата.
Слизайки по стълбите, Маги напъхваше клетъчния си телефон в джоба на якето.
— Ще се видим по-късно, Мак — подхвърли тя. — Доктор Ламберт току-що ми съобщи, че някой е ударил Чарли Дък по главата! Чарли е съсед на доктор Ламберт, слава Богу! Успял да пропълзи до къщата му, преди да припадне. Според лекаря бил доста зле. Отивам там.
— Това е възрастният тип, когото видяхме в „Едуардиан“ вчера по обяд, нали? Искаше да говори с мен. Кой би го ударил? Господи, Маги, всичко звучи страшно нелогично!