Опитах се отново да отхапя от сандвича с риба тон. Значи тази Лора и Пол са предали Джили. Исках да откъсна главата на Пол Бартлет. Насилих се да дъвча бавно, точно като Пол преди малко. Така печелех време да се поуспокоя. Сега най-много от всичко ми бе нужен самоконтрол. След малко без капка гняв в гласа подхванах:
— Хайде да уточним едно нещо, Пол. Трудно ми е да повярвам, че би спал с друга жена, понеже си женен, и то, предполага се, щастливо оженен. От семеен мъж не се очаква да прецаква съпругата си.
— По дяволите, съжалявам. — Той прокара ръка през кестенявите си коси. — Не исках да казвам всичко това. Разстроен съм, нали виждаш?
— Какво е презимето на Лора?
— Скот. Лора Скот. Библиотекарка в Салем е. Там се срещнахме.
— Защо си ходил в обществената библиотека на Салем?
Пол сви рамене.
— Имат страхотни научни справочници. От време на време правя справки там.
— Джили как разбра, че спиш с Лора?
— Не знам. Не съм й казал аз. Лора, разбира се, познава Джили. Приятелки са.
— Значи и Джили е ходила в обществената библиотека на Салем?
— Да, обичаше да ходи там. Не ме питай защо. Виж, Мак, Лора е стеснителна, затворена. Не би казала на Джили. Просто нямам представа как е разбрала. Двете са пълна противоположност. Джили е красива, талантлива, отворена, като всички вас — теб, Гуен и Кевин. Тя не върви, тя ходи наперено, буди доверие, страшно е сигурна в себе си. Вярва, че е най-добрата. Лора въобще не е такава. Готова е да се самозаличи, сякаш е сянка.
— Тогава защо спа с нея, Пол, ако е такава, каквато я описваш?
Той погледна към остатъците от сандвича с ростбиф.
— Каква беше онази приказка — и от пържоли ти втръсва? Възможно е за известно време да ми е била необходима по-различна жена от Джили.
— Лора Скот още ли е в Салем?
— Не знам. Разстрои се, когато й казах, че всичко е свършило. Не знам дали е останала или не. Не е изключено да съм я сънувал и да съм споменал името й, а Джили да ме е чула. Но няма значение. Не е важно, Мак. Вече от месец не е важно.
Не казах на Пол колко важно е за мен. Джили е знаела, че Лора я е предала. Лора толкова много присъстваше в мислите на сестра ми, че някак го долових, докато стоях при нея в болницата. Тази жена ли бе причината Джили да се хвърли с поршето от скалата?
Час по-късно пътувах по магистралата за Салем.
Салем, столицата на Орегон, е разположен в сърцето на долината Уиламет, покрай река Уиламет. Отстои само на седемдесет километра югозападно от Портланд — на крачка, както казват местните жители. Помня как веднъж — след три чаши бяло вино — Джили ми обясни значението на индианското му име Chemeketa — място за покой; било преведено с библейското име салем от ивритското shalom — мир.
Пристигнах в Салем, отбих към малък паркинг и набрах 411. В телефонния указател на Салем нямаше Лора Скот. Попитах за централата на обществената библиотека. Десет минути по-късно открих голямата бетонна сграда, съвсем близо с кола от университета „Уиламет“ в южните покрайнини на града. От северната страна голямо отворено пространство свързваше библиотеката с кметството. Прекалено близо до бюрократите за моя вкус. Веднъж попаднал вътре, забравяш обаче колко е грозно отвън. Беше просторно, с много светлина, а подът — покрит с тюркоазен килим. Полиците бяха оранжеви. Не бих избрал точно този цвят, но пък държи студентите будни. На регистратурата попитах дали госпожица Лора Скот работи там.
— Госпожица Скот е старши библиотекарка по справките — обясни ми мъж със силен акцент от средните щати и посочи десния край на главното помещение.
Спрях за миг пред отдела за ренесансово изкуство и погледнах жената, която говореше тихо с пъпчив гимназист. Със смъкнатите си панталони, чието дъно стигаше почти до коленете, изглеждаше нелепо в очите на мъж на моите години.
Ученикът тръгна към отдела за списания. Тогава огледах Лора Скот. Според Пол била болезнено стеснителна и затворена; изчезвала като сянка. Първата ми мисъл беше: „Идиотът сляп ли е?“ От пръв поглед изпитах такова силно желание, че се наложи да се облегна на полиците с историята на Англия от деветнадесети век. Как може да твърди, че била невзрачна! Полата на костюма й беше прекалено дълга и тъмнозелена, сякаш да подчертае колко висока и стройна е. Щеше да изглежда страхотно и в чувал. В косата й се забелязваха всички нюанси на кафявото: от най-тъмните тонове, през светлите, до пепеляворуси. Беше дълга и гъста. Прекрасна коса. Идеше ми да изхвърля всички фиби, с които я бе събрала на кок. Разбирах как Пол я е погледнал и е загубил ума си. Но защо каза, че е обикновена? Дали за да не проявя интерес към нея? Да не й обърна внимание?