Всъщност Лора Скот изглеждаше резервирана, държеше се много професионално — особено с прибраните си по този начин коси — и пространството около нея сякаш сияеше. Отново се облегнах на лавиците. Сияние ли? Господи, направо потъвах. Дали беше премислено облеклото, с което се представяше пред света? Да държи мъжете настрана от нея? Е, при Пол определено не беше дало резултат.
И при мен не даваше. Повторих си три пъти: „Тя и Пол са предали Джили“. Казах го и четвърти път, за да проникне в съзнанието ми.
Изчаках гимназиста със смъкнатите панталони да изчезне зад оранжевата етажерка със списание в ръка.
Приближих се бавно и заговорих:
— Гимназистите днес… Понякога ми се иска да ги сграбча за джинсите и да ги дръпна. Не са необходими големи усилия да ги смъкнеш. Мисля, че ако момчето, с което говореше, кихне, джинсите ще се свлекат до коленете.
Гладкото й, младежко лице не промени изражението си в продължение на три секунди. Тя просто ме гледаше, все едно не ме е чула. После проследи как момчето се навежда да вземе друго списание от лавицата — чаталът на панталоните му беше буквално между коленете. Погледна обратно към мен и след нови три секунди за моя изненада отметна глава и се засмя. Смехът прозвуча в тишината като барабанни удари.
Мъжът на регистратурата зяпна към нас, а изписаната на лицето му изненада се виждаше дори от разстояние.
От устата й не излизаше обикновен смях, а гърлен, дълбок и искрено весел. Усмихнах й се и протегнах ръка.
— Здравейте, казвам се Форд Макдугъл. Току-що пристигам в града, ще преподавам в университета „Уиламет“. Политически науки, предимно Европа, деветнадесети век. Исках да вися с какви източници разполагат студентите извън университетския комплекс. Харесват ми оранжевите етажерки и тюркоазените килими.
— Здравейте. Господин или доктор?
— О, доктор Макдугъл, но когато не съм на територията на университета, ми звучи кухо. За мен доктор означава непрекъснато изпити, а това ми се струва прекалено. Предпочитам да говоря за нарковойните в Латвия.
И този път тя не помръдна, не промени изражението си цели три секунди. После отвори уста и отново звънко се изсмя. Но бързо постави ръка на устата си и ме погледна. Овладя се.
— Извинявайте — промърмори тя, полагайки видими усилия да не се засмее отново. — Обикновено не се държа така. Всъщност съм доста сериозна. Никога не се смея. — Прочисти гърло, оправи реверите на сакото и продължи: — Добре, ще ви наричам господин Макдугъл. Аз съм Лора Скот. Старши библиотекар по справките тук.
— Имате страхотен смях — уверих я аз, докато се ръкувахме. Ръцете й бяха силни, с дълги изящни пръсти и с добре поддържан маникюр. — От кога работите тук?
— Близо четири месеца. От Ню Йорк съм, но дойдох да уча в университета „Уиламет“. Завърших библиотекарство. Това е първата ми работа на Западния бряг. За съжаление заплатата е направо мизерна. Едва ми стига за котешката храна на Гръбстър — това е котаракът ми; порода — улична превъзходна. И за Нолан. Страхотен апетит има. Той пък е птицата ми.
Чух всяка думичка, която произнесе. Гръбстър и Нолан. Обичах домашните любимци. Но просто не успявах да откъсна очи от устата. Имаше красиви плътни устни със следи от червено червило. Прочистих гърло. Държах се като тийнейджър.
— Права сте — съгласих се аз. — Парите винаги са проблем. Имам късмет, че не се налага да деля храната си с някой Гръбстър и Нолан, защото доста си хапвам. Притеснявам се как да изхраня единствено себе си. И университетът не разполага с пари. От кабинета ми има страхотен изглед, понеже съм назначен за постоянен преподавател, но отоплителната система е толкова древна, че чуваш как свисти парата, когато се движи из старите тръби.
Този път тя примигна бързо — поне десетина пъти. Не прихна, но се засмя. Бях я развеселил. Това ме изпълваше с удовлетворение. Очевидно ме намираше за забавен.
Пристигнах готов да играя роля, да измъкна истината от тази жена, да я очаровам или каквото се наложи. Вместо това исках да я грабна в прегръдките си и да я отнеса до Таити. Ненавиждах се за това.
— Имате ли някакви планове за вечеря? — Не отговори и аз продължих: — Както стана дума, от скоро съм в града и не познавам никого. Вероятно се притеснявате, да не би да съм поредният Джак Изкормвача от Лондон, така че може да хапнем и тук. Така няма да имам възможност да ви отвлека или да ви халосам по главата, или нещо друго, което би ви се сторило неподобаващо. Нали разбирате — развлечения, към които не се прибягва, когато познаваш някого само от час. Какво ще кажете за кафетерията „Амадеус“ — видях я на долния етаж?