— Ако ми се наложи да изям там още една салата, ще умра — сподели тя. Погледна големия стенен часовник над средновековните справочници. Усмихна ми се и кимна. — Знам страхотно място по-надолу по улицата.
Час по-късно след обиколка на обществената библиотека на Салем тръгнахме по Лайбери Стрийт към „Май Тай“ — оказа се превъзходен ресторант, макар да беше толкова тъмен и прашен, че се страхувах да си поръчам каквото и да е ястие от месо.
Преди да излезем от библиотеката, Лора си разпусна косата. Копнеех да заровя лице и пръсти в тези коси. Седеше наведена към мен, а един кафяв водопад се спускаше над лявото й рамо. Лора Скот не ми изглеждаше стеснителна. Беше пряма, отвръщаше със смях на шегите ми, караше ме да се чувствам като най-страхотния тип в цялата вселена. През март станала на двадесет и осем, осведоми ме тя. Не била омъжена, живеела в собствен апартамент до реката, играела тенис и обожавала ездата. Любимата й конюшня била на пет километра от града.
Чувстваше се свободно с мен. Не желаех това усещане да изчезне.
За себе си съставих възхитителен академичен начин на живот, изпълнен с истории, чути от приятели, от брат ми и сестрите ми за студентските им години. Оставаха още няколко хапки от пилето й, когато разбрах, че на веселбата трябва да се сложи край. Бях тук не за да флиртувам и да започвам връзка с тази омайваща жена. Небрежно подхвърлих, наблюдавайки я внимателно, както змия гледа мангуста:
— Имам роднини в Едгертън, малко градче на брега на Орегон, на час път оттук.
Продължи да се храни, но моментално забелязах промяна. Очите й зад очилата, досега доста спокойни и меки, станаха проницателни, бдителни. Обаче нищо не каза.
— Братовчед ми Роб Морисън е ченге. Твърди, че всички наричат градчето Ръба. Има къща доста близо до скалите. Поглеждаш през прозореца и сякаш си в лодка. Ако продължиш да се взираш във водата, скоро придобиваш усещането, че наистина си в лодка, която се поклаща. Чували ли сте някога за това място? Познавате ли някого там?
Щеше ли да ме излъже?
— Да — отвърна тя. — Била съм и познавам.
За малко да падна от пейката — толкова се изненадах, че си признава пред мен — един съвършено непознат човек. Е, може би именно затова си беше признала — един съвършено непознат човек. Нямаше причина да ми няма доверие.
— Познавате ли братовчед ми? — попитах аз.
— Роб Морисън ли? Не, май никога не съм го срещала.
— Нямаше да го забравите, ако го бяхте виждали — атлет е и истинска канара.
Въздъхна дълбоко, скръсти ръце и вдигна очи нагоре. Никой не можеше да твърди, че е обикновена. Тя направо сияеше.
— Не, не го познавам. Съжалявам. Знам обаче семейство Бартлет — Джили и Пол Бартлет.
— Светът е малък! — възкликнах аз, питайки се дали гласът ми не трепери. — И аз ги познавам. — Гребнах още една лъжица супа от кокосов орех и продължих: — Малко по-млада сте от Джили, така че не сте ходили заедно на училище. Къде се запознахте?
— Срещнахме се тук преди около пет месеца, когато дойде в Салем, в библиотеката. Заприказвахме се. Търсеше статии за безплодието. Питах я дали ползва Интернет, предложих да й покажа как да се ориентира из библиотеката, но тя заяви, че не разбира от компютри. Оттогава се срещаме един-два пъти седмично — понякога тук, понякога в Едгертън. Видях Пол за пръв път преди около три месеца.
Облегнах се на тъмночервената дървена облегалка на пейката. Вдигнах вилицата си и се заиграх с нея. Джили е казала на Лора, че нищо не разбира от компютри, значи? Та Джили е факир с компютрите. И какви са тези неща за безплодие? Най-накрая заявих:
— Значи Джили ви е била приятелка.
— Да.
— А не сте ли били любовница на Пол Бартлет?
Наклони глава и красивата й коса се разпиля по лявото рамо и почти докосна чинията.
— Какво е това, господин Макдугъл? Джили ли ви изпрати тук? Какво става?
— Госпожице Скот, излъгах ви. Не съм преподавател. Не знам нищо за латвийските нарковойни. Дойдох в библиотеката специално да се срещна с вас. Казвам се Форд Макдугъл — за това не ви излъгах. Аз съм брат на Джили. Тя е в кома и е в Областната болница в Талшон.