„Знам, че не можеш да ми отговориш, Джили, но сигурно ме чуваш.“
„О, да — исках да го уверя аз, — чувам те.“ Обожавах гласа му: дълбок, звучен и омайващ. Веднъж, мисля, му казах, че когато го слушам, по цялото ми тяло се разлива топлина. С този глас провеждал разпитите във ФБР — отвърна ми той, но не беше вярно. Винаги е имал предразполагащ, успокояващ глас.
„Бях с теб, Джили“ — шепнеше той и аз едва не спрях да дишам.
Какво означава това?
Къде с мен?
„През онази нощ бях с теб. Изплаши ме до смърт. Събудих се в болницата, облян в пот. Толкова се изплаших, че си помислих: «Ето, умирам.» Полетях в пропастта заедно с теб, Джили. Отначало ми се стори, че умирам заедно с теб, но никой от двама ни не умря. Онзи полицай от транспортния контрол те спаси. Сега трябва да разбера как се случи всичко. По дяволите, така ми се иска да знам дали ме чуваш.“
Форд замълча, но продължаваше да гледа към мен, а аз исках да му дам някакъв знак, но не можех. Представлявах безжизнена кукла върху болничното легло — вероятно не много удобно, ако бях в състояние да го усетя. Всъщност не представлявах друго, освен мозък и ръката, която той държеше. Какво искаше да каже, че бил с мен, когато полетяхме от скалата? Няма никаква логика, но нищо от случващото се в момента нямаше логика.
В полезрението ми застана бяла, неясна като сянка фигура. Форд ме потупа по ръката и я остави върху чаршафа. Отиде до фигурата и каза: „Пол, току-що пристигнах. Говорех с Джили.“
Пол. Беше тук, в стаята. Не разбирах какво казва на Форд, но съдейки по дългото мълчание на брат ми, явно много неща. Двамата се отдалечиха и вече не чувах думите на Форд. Най-много от всичко на света ми се искаше Пол да си отиде, но той не го направи. Какво говореше на Форд? Исках брат ми да стои до мен. Той беше единствената ми връзка с реалността, с всичко извън мен.
След известно време се предадох и заспах. Преди да заспя обаче, се помолих Форд да не ме оставя тук сама, да се върне. Много съжалявах за поршето си — сега то лежеше на дъното на океана, превърнало се в храна за рибите.
Спрях форда на едно от шестте празни места за паркиране пред пансиона „Бътъркъп“ — грозна готическа викторианска къща, надвиснала на скалистия ръб. Най-много шест метра деляха постройката и дебелата каменна стена, от която може да скочиш направо долу на тесния чакълест плаж.
Главната улица на Едгертън носеше причудливото име Пето Авеню. При единственото си предишно посещение тук много се забавлявах на това. Пето Авеню с по четири успоредни илици от двете страни свършваше при скалите; пресичаха го няколко улици в посока север — юг.
Доколкото забелязах, нищо не се бе променило.
От двете страни на Пето Авеню се издигаха малки къщурки от 20-те години. По-големи — вече от 60-те със земя около тях, се виждаха из задните улици. Съвременни домове от дърво и стъкло — стил, внесен от Калифорния — пъплеха по-високо сред скалите, а други бяха построени в околните долини.
Влязох в пансиона „Бътъркъп“. Слаба жена с черни косми над горната устна ме уведоми, че нямат свободни места. На паркинга отпред всички места бяха празни; в пансиона не видях абсолютно никого. С упорито изражение казах на жената, седнала зад лъскавия махагон:
— Натоварен период от годината, а?
— В града има симпозиум — отвърна тя. Изчерви се и започна внимателно да изучава огромните като зелки рози по тапетите зад лявото ми рамо.
— Симпозиум в Едгертън?
— Да, стоматологичен. От цялата страна са пристигнали специалисти. Съжалявам, сър.
Върнах се при колата. Питах се защо тази жена не искаше да отседна в пансиона. Дали вече се беше разчуло, че тип от ФБР е в града? Или никой не желае ченге да се навърта наоколо? Според мен бях най-безопасният наемател, когото човек може да пусне в къщата си.
Завих наляво от Пето Авеню и подкарах на север по Ливърпул Стрийт — стръмен, лъкатушещ път, поне петнадесет километра успореден на магистрала 101, преди да завие на изток, където се слива с централното шосе. По тази отсечка имаше нови къщи: разположени далеч една от друга, повечето бяха дискретно построени навътре, далеч от очите на случайни минувачи. На едно изключително красиво място видях малък хълм — издигаше се на петдесетина метра от скалите. Гъсти смърчове и кедри покриваха възвишението, а в основата му се издигаше голяма къща от тъмночервени тухли. С изключение на тясната алея къщата бе заобиколена от десетки дървета — морските бури направо бяха осакатили и наклонили най-външните.