Когато се събуди след час, видя света с други очи. Болката я нямаше. Джоун се бе изтегнала на леглото си и четеше пътеводителя. Като се обърна и я погледна, стори му се, че я вижда обляна от студената светлина в читалнята на библиотеката, където я срещна за пръв път. Само дето сега знаеше, че оттогава нататък тя ще живее заедно с него.
— Мина ми — рече той.
— Шегуваш се. Вече бях готова да повикам лекар и да те закарат в болница.
— Не, нямаше нужда от лекар. Знаех си, че ще ми мине. На нервна почва беше.
— Стана блед като мъртвец.
— Много ми дойде наведнъж. Сигурно Форумът ми подействува угнетяващо. Миналото тук така натежава. Пък и обувките ми убиваха.
— Тук е Рим, мили. В тоя град човек трябва да е щастлив.
— Вече съм щастлив. Хайде да ставаме. Сигурно умираш от глад. Дай да хапнем нещо.
— Нима? Ще можеш ли да ядеш?
— Напълно. Мина ми вече.
И наистина, освен едно леко дразнение, по-скоро като спомен, който се стопи още с първата хапка милански колбас, нямаше му нищо. Мейпълови отново се впуснаха да обикалят из Рим и в този град на безброй стъпала, на полегати, раздиплящи се гледки, на многопрозоречни стени в кафяви и жълточервеникави тонове, на огромни здания, така просторни, че все едно си под открито небе, те двамата почувствуваха, че са разделени. Не физически, защото почти не се изпускаха от очи. Ала все пак най-сетне се бяха разделили. И двамата го разбраха. Станаха мили един към друг, весели и спокойни като в дните преди сватбата. Бракът им се бе свлякъл на земята, като лозница, чието обрасло в бурени стебло призори е било съсечено погрешка от престарял градинар. Крачеха, ръка за ръка, през цялостни на вид ансамбли от сгради, които пред изпитателните им погледи се разцепваха на отделни части от стилове и епохи. В един миг тя се обърна към него и рече:
— Мили, разбрах къде ни е грешката. Аз съм антична, а ти си бароков.
Пазаруваха, разглеждаха града, спяха и ядяха. Седнал срещу нея в последния от ресторантите, които, подобно на оазиси от ленени покривки и вино, бяха поддържали живота на тия безметежни елегични дни, Ричард проумя, че Джоун е щастлива. Лицето й, освободено от напрежението на надеждата, бе гладко и спокойно; жестовете й бяха придобили ироничната игривост на младостта. Тя се захласваше по всичко наоколо; и гласът й, в мига, когато се наведе да му прошепне нещо за жената и красивия мъж на съседната маса, беше забързан, сякаш въздухът, който вдишваше учестено, бе разреден и лек. Тя изглеждаше щастлива и ревнив към щастието й, той пак загуби желание да я напусне.