— Кой е този Алачето?
— Иван Алачето, господин съдия, има си хас да го не знаеш, него го знаят навсякъде…
— Доста, млъкни!
Настъпи мълчание. Донко пристъпяше от крак на крак, гледаше на покритата със зелено сукно маса и усилено мигаше с очи, като че гледаше право в слънцето, а не в сукното. Съдията бързо пишеше.
— Да си отивам ли? — попита Донко след малко.
— Не… трябва да чуеш присъдата си, ще бъдеш глобен.
— Как глобен, че защо?… Мен ме глобиха с постановление и аз се обжалвах вас, кому другиму… А ти трябва да развещаеш правото от кривото.
Донко престана да мига и като навъси гъстите си вежди, въпросително погледна съдията.
— Трябва да си ходя, господин съдия… Сбогом!… Знаеш, жената е добила, па е болна, а ти виж там какво е добре…
— Ти стой тук и мълчи!
— Аз и тъй мълча — избъбра Донко.
— Ти ме объркваш… почакай там… Да чуеш присъдата, ти ще бъдеш глобен… Член еди-кой си от закона… — почна да говори бързо съдията, а Донко мигаше и от всичките думи на съдията разбра това: Донко Петров се глобява 200 лева в полза на хазната и да заплати съдебните разноски.
— Ама, господин съдия, не е право… сиромаси сме…
— Пшът — рече съдията, — закон сърце няма, молба не разбира…
— Ама закона трябва да има сърце, господин съдия — умолително почна Донко, но съдията прекъсна думите му и се оттегли на почивка.